Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Когато започнаха да се катерят по стените, той избяга в коридорите. Също като жреца-бард, и те го търсиха, като му обещаваха безопасност. Накрая един го намери свит зад бъчва сардини. Когато заговори, гласът му не бе нито нежен, нито суров:

— Ние сме дуниайни, дете. Каква причина имаш да се боиш от нас?

Ала момчето стисна меча на баща си и извика:

— Докато хората са живи, ще има престъпления!

Очите на мъжа се изпълниха с почуда.

— Не, дете — каза той. — Само докато хората са заблуждавани.

За момент младият Анасуримбор само го зяпна. После някак тържествено остави меча на баща си и пое ръката на непознатия.

— Аз бях принц — измърмори той.

Мъжът го отведе при другите и заедно те отпразнуваха странния си късмет. Надаваха възгласи — не към боговете, които бяха отхвърлили, а един към друг, — че тук намираха обща кауза. Тук можеха да отгледат свещено съзнание. В Ишуал бяха открили убежище от края на света.

Все още кльощави, но облечени в кожите на крале, дуниайните изтриха с длето магическите руни от стените и изгориха книгите на великия везир. Бижутата, халцедона, коприната и златните одежди погребаха заедно с труповете на цяла една династия.

И светът ги забрави за следващите две хиляди години.

Отново дойдоха сънищата.

Обширни простори, истории, съревнования на вяра и култура, проблясващи сред порой от детайли. Коне, падащи в калта. Юмруци, стиснали пръст. Мъртъвци, проснати по бреговете на топло море. И както всеки път — древен град, сух и избелял под слънцето, издигнат край сиво-кафяви хълмове. Свещен град… Шимех.

А после глас, тънък глас, сякаш мълвящ през тръстиковото гърло на серпант:

— Извикайте сина ми.

Сънуващите се събудиха като един, задъхани, борещи се да извлекат някакъв смисъл от невъзможното. След това, според протокола, установен след първите сънища, те се озоваха в неосветените дълбини на Хилядата хиляди коридори.

Подобна скверност, решиха накрая, не можеше да се толерира повече.

Докато се катереше по изровените планински пътеки, Анасуримбор Келхус се наведе на едно коляно и се обърна, за да погледне към цитаделата. Укрепленията на Ишуал се издигаха над стена от смърчове и борики, но сами се губеха в сянката на набраздените планински склонове отзад.

И ти ли така я видя, татко? Обърна ли се да я погледнеш за последен път?

Върху укреплението се раздвижиха далечни фигури, а после изчезнаха зад камъка — възрастните дуниайни, изоставящи бдението си. Келхус знаеше, че ще се спуснат по огромните стълбища и един по един ще влязат в мрака на Хилядата хиляди коридори, великият лабиринт, който се виеше в дълбините под Ишуал. Там щяха да умрат, както бе решено. Всички, които баща му бе омърсил.

А аз съм сам. Остава само мисията ми.

Той обърна гръб на цитаделата и продължи да се катери през гората. Планинският ветрец носеше горчивата миризма на сцепен бор.

В късния следобед се издигна над границата на дърветата, а след два дни изкачване на ледени склонове, превали и билото на планините Демуа. От другата страна, под облаците се простираха горите на онова, което някога бе познато като Куниюри. Колко ли подобни гледки трябваше да види, зачуди се той, докато открие баща си? Колко набраздени от клисури хоризонти трябваше да смени, преди да пристигне в Шимех?

Шимех ще бъде мой дом. Ще обитавам дома на баща си.

После се спусна по гранитния склон и навлезе в дивите земи.

Движеше се сред мрака на гората, през пътеки, оградени от могъщи секвои и напоени с тишината от предългата липса на хора. Трябваше да откопчва наметалото си от хватката на гъсталаците и да се бори с буйните планински потоци.

Въпреки че горите под Ишуал приличаха много на тази, Келхус изпитваше необяснима тревога. Спря се за момент в опит да си върне спокойствието, използвайки древни техники за въдворяване на дисциплина в разсъдъка си. Гората тънеше в тишина и сред дърветата звучеше птича песен. И все пак той чуваше гръмотевици…