Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Огнището беше достатъчно голямо, за да обгърне колибата, както и самия монах, в златна топлина. Отвъд стените зимата свистеше през неизбродимите левги гора, като цяло, без да им обръща внимание, но от време на време разклащаше хижата достатъчно, за да разлюлее кожите на куките им. Тази земя се наричаше Собел, както му обясни Люет, най-северната провинция на древния град Атритау, която била изоставена от поколения. Самият трапер предпочитал, както казваше, да живее далеч от проблемите на други хора.

Въпреки че Люет бе корав мъж на средна възраст, за Келхус той изглеждаше като дете. Фината мускулатура на лицето му бе изцяло неразвита, сякаш хваната на конци от страстите му. Каквото и да движеше душата на Люет, движеше и изражението му, и след съвсем кратко време Келхус трябваше само да хвърли поглед към лицето на трапера, за да разбере мислите му. Способността да предугажда посоката им и да имитира движенията на душата на Люет, сякаш са негови собствени, щеше да дойде по-късно.

Дните им протичаха еднообразно. Призори траперът впрягаше кучетата и отиваше да провери капаните си. В дните, когато се връщаше рано, даваше на Келхус да поправя примки, да подготвя кожи или да изтърбуши някой заек за яхния, за да „си заслужи прехраната“, както се изразяваше. Нощем дуниайнът се опитваше, както Люет го бе научил, да си зашие палтото и панталоните. Другият мъж го гледаше през светлината на огъня, а собствените му ръце живееха някакъв свой мистичен живот — дялкаха, шиеха или просто се притискаха една в друга. Дребни усилия, които парадоксално го даряваха с търпение, а може би дори с елегантност.

Келхус виждаше ръцете на Люет неподвижни само когато той спеше или беше необичайно пиян. Пиенето, повече от всичко друго, определяше същността на трапера.

Сутрин другият мъж никога не поглеждаше Келхус в очите, отбелязвайки съществуването му само с нервни странични погледи. Някаква странна половинчатост отнемаше живота му, сякаш му липсваше инерция, за да превърне мисълта си в реч. Ако изобщо заговореше, гласът му беше стегнат от неспирен страх. До следобед изражението му вече придобиваше цвят. Очите му блестяха със суровия блясък на слънцето. Усмихваше се, смееше се. Но по мръкване държанието му се изкривяваше, като пародия на онова, което беше часове по-рано. Проправяше си свирепо път през разговорите, падаше под властта на яростни стихии и горчив хумор.

Келхус научи много от страстите на Люет, усилени от пиенето, но накрая дойде момент, когато вече не можеше да застрашава изследването си. Една нощ изтърколи всички бъчви с уиски в гората и ги изля върху замръзналата земя. По време на последвалото страдание той продължи да изпълнява задълженията си.

Те седяха загледани един в друг през огнището, с гърбове, подпрени в удобните купчини животински кожи. Докато Люет говореше, лицето му, гравирано от светлината на огъня, се оживяваше от искрената суета на човек, споделящ живота си с друг, който няма друг избор, освен да приеме фактите така, както му ги поднасят. Старите рани се отваряха отново по време на разказа.

— Нямах друг избор, освен да напусна Атритау — призна Люет, заговаряйки отново за мъртвата си жена.

Келхус се усмихна съжалително. Прецени фината игра на мускулите зад изражението на мъжа. Преструва се, че скърби, за да си подсигури жалостта ми.

— Атритау ти е напомнял за липсата й?

Това е лъжата, която си повтаря.

Люет кимна, очите му бяха едновременно насълзени и изпълнени с очакване.

— Градът ми изглеждаше като гробница, след като тя умря. Една сутрин ни извикаха да се съберем, за да пазим стените, и си спомням как гледах на север. Горите сякаш ме… приканваха. Ужасът от детството ми се беше превърнал в убежище! Всички в града, дори братята и другарите ми в кварталната кохорта, сякаш тайно се наслаждаваха на смъртта й… на страданието ми! Трябваше да… бях принуден да…

Отмъстиш.

Люет погледна надолу към огъня.

— Да избягам — каза накрая.

Защо се залъгва по този начин?

— Никоя душа не се движи сама през света, Люет. Всяка наша мисъл покълва от мислите на други. Всяка дума е просто повторение на думи, изречени преди. Всеки път, когато слушаме, позволяваме на движението на нечия чужда душа да отнесе нашата. — Той спря, прекъсвайки рязко отговора си, за да обърка човека. Осъзнаването се стоварваше много по-силно, когато проясняваше някаква заблуда. — Затова си избягал в Собел, Люет.