Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Нещо ми става. Това първото изпитание ли е, татко?

Откри поток, озарен от ярка слънчева светлина, и коленичи на брега му. Водата, която докосна с устни, бе по-утоляваща жаждата и по-сладка от всяка друга, която бе опитвал досега. Но как е възможно водата да е сладка? Как може светлината на слънцето, раздробена от бушуващия поток, да е толкова красива ?

Онова, което предхожда, определя онова, което следва. Дуниайнските монаси прекарваха живота си в изучаването на този принцип, осмисляйки обърканата смес от причини и следствия, които определяха всяко събитие, за да отсеят дивото и непредвидимото. Заради това всичко в Ишуал се случваше с гранитна сигурност. Когато от дърветата по терасите се откъснеше листо, най-често беше ясно къде ще падне. Когато някой заговореше, в повечето случаи другият знаеше какво ще чуе. Защото да осмислиш какво предхожда, означаваше да предвидиш какво ще последва. А да знаеш какво ще последва, бе безмълвна красота, свещеното съчетание на разум и обстоятелство — дарът на Логоса.

Първата истинска изненада на Келхус, ако се изключеха ранните дни на детството му, бе тази мисия. Дотогава животът му представляваше предварително определен ритуал на учение, трениране и осъзнаване. Всичко се осмисляше. Всичко се разбираше. Ала сега, докато бродеше сред горите на изгубения Куниюри, сякаш целият свят се вихреше около него, докато той стоеше неподвижен. Като земя насред бушуваща вода, монахът бе подложен на безкраен порой от изненади: тихото чуруликане на непозната птица; бодливи семена от непознато растение, закачили се по наметалото му; змия, сучеща се през озарена от слънцето поляна в търсене на неизвестна плячка.

Сухото пляскане на криле над главата му го караше да се сепва и да променя стъпките си. Комар кацаше на бузата му и той го удряше, а това насочваше погледа му към различно дърво. Обкръжението му го населяваше, обладаваше го, докато не откри, че всичко му въздейства едновременно — пукането на клоните, безкрайното изменение на водата над камъните. Всичко това го блъскаше със силата на прилив.

Следобеда на седемнадесетия ден една клечка се заклещи между сандала и крака му. Той я вдигна срещу натежалите от бурята облаци и започна да я изучава, губейки се във формата й, в пътя, който тя изминаваше в пространството — тънките, мускулести клонки, които заграбваха толкова много празнина от небето. Дали просто е добила тази форма, или е била изваяна, като отливка, от която е източен восъкът? Келхус вдигна поглед и видя небе, обсипано с безкрайно разклоняващи се клони. Нямаше ли единен метод да се обхване едно небе? Той не знаеше колко време е стоял там, но мракът падна, преди клечката да се изплъзне от пръстите му.

На сутринта на двадесет и деветия ден дуниайнът коленичи на позеленели от мъх камъни и загледа скачащата в бурната река сьомга. Слънцето се издигна и залезе три пъти преди мислите му да се отскубнат от необяснимата война между риба и вода.

В най-лошите моменти ръцете му ставаха неразличими като сянка върху сянка, а ритъмът на стъпките му започваше да го изпреварва. Мисията му се превърна в последната останка от онова, което е бил преди. Извън това беше изгубил разума си, забравил принципите на дуниайните. Като пергамент, изложен на стихиите, всеки ден крадеше още и още думи от него… докато накрая остана само една, като неотменима повеля: Шимех… Трябва да открия баща си в Шимех.

Той продължи да се движи на юг, през хълмовете на Демуа. Загубата му се задълбочи, докато накрая вече не смазваше меча си след като го е намокрил дъждът, не спеше и не ядеше. Остана само пустошта, движението напред и отминаващите дни. Нощем се сгушваше сред животните в мрака и студа.

Шимех. Моля те, татко.

На четиридесет и третия ден прекоси плитка река и излезе на почернял от пепел бряг. Само плевели покриваха овъглената земя. Мъртвите дървета стърчаха към небето като черни копия. Келхус си запроправя път през останките, а когато растенията се докосваха до кожата му, усещаше парене. Накрая се изкачи по един склон.

Размерът на долината под него го остави без дъх. Отвъд погрома на огъня, където гората все още бе тъмна и гъста, над дърветата се издигаха древни укрепления, оформяйки огромен пръстен сред есенния пейзаж. Видя птици, които кръжаха над най-близките кули и се носеха ниско над буренясалия камък, преди да се скрият сред листата. Разрушени стени. Толкова студени, толкова изоставени, така, както гората никога не можеше да бъде.