Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Тя бе преценила, че съпругът й няма нито ноктите, нито зъбите, за да опази династията жива.

Какво ставаше тук? Какво правеха тези двамата? Заговор?

Той погледна към старата преструваща се вещица, искаше му се да иска да нареди да я убият. Но откак се помнеше, тя беше тотем — свещен фетиш, който крепеше безумната машина на властта. Старата ненаситна императрица бе единственият незаменим елемент. Онези мигове в младостта му, когато тя го бе събуждала посред нощ, галейки члена му, измъчвайки го от удоволствие, докато гукаше в овлажненото му от езика й ухо: „Император Зерий… Можеш ли да го почувстваш, обич моя, мой богоподобни сине?“ Тогава Истрия бе толкова красива.

Именно върху ръката й свърши той за пръв път и тя пое семето му и го накара да го вкуси. „Бъдещето , каза тогава, има вкус на сол… и люти, Зерий, мое скъпо дете…“ Онзи топъл смях, който обгръщаше студения мрамор с уют. „Опитай и виж как люти…“

— Виждаш ли? — казваше Истрия. — Виждаш ли как го разтревожи? Именно на това се надява Скаурас.

Конфас го наблюдаваше внимателно.

— Аз не съм глупак, бабо. И никой жив езичник не може да ме направи глупак. Особено Скаурас. Въпреки това се извинявам, чичо. Трябваше да ти го кажа по-рано.

Зерий изгледа и двамата с празен поглед. Навън слънцето грееше свирепо, достатъчно ярко, за да накара рисунките, пришити върху червения навес, да се отпечатат на пода: животни, вплетени в кръгове около Черното слънце на Нансур. Навсякъде — под рубинената сянка на навеса, по пода, мебелите и крайниците им — слънцето на империята, обградено от съвкупяващи се зверове.

„Хиляда слънца — помисли императорът и почувства как го изпълва спокойствие. — По всички стари провинции, хиляда слънца! Древните ни крепости ще бъдат превзети наново. Империята ще бъде възстановена!“

— Успокой се, сине — казваше Истрия. — Зная, че не си толкова глупав, че да предложиш на Калмемунис и останалите да тръгнат срещу кианците, или да пожертваш всички събрали се до момента Мъже на Бивника в този „жест“, за който говори внукът ми. Това би било лудост, а императорът на Нансур не е луд. Нали, Зерий?

През цялото време виковете, които бяха чули по-рано, се усилваха. Той стана и отиде до десния парапет. Облегна се и видя първата от влачещите баржата лодки да се появява иззад далечния бряг. Мерна гребците, като гръбнак на стоножка. Кожата им блестеше под слънцето.

Скоро…

Обърна се към майка си и племенника си, а после и към Скейос, който стоеше като издялан от дърво по начина, типичен за случайно подслушващите.

— Империята копнее за онова, което е изгубила — каза изморено Зерий. — Нищо повече. И ще пожертва всичко, дори Свещената война, за да си върне онова, за което копнее.

Толкова лесно казано! Подобни думи съдържаха света в миниатюра.

— Ти наистина си луд! — извика Истрия. — Значи ще пратиш тези първи чуждоземци към смъртта им, ще разполовиш Свещената война, само за да покажеш на трижди проклетия Скаурас, че не си религиозен лунатик? Прахосваш късмета си, Зерий, и ще си навлечеш безкрайния гняв на боговете!

Несдържаната й реакция го шокира. Ала нямаше голямо значение какво мисли тя за плановете му. Той се нуждаеше от Конфас… Зерий погледна към него.

След момент на сериозен размисъл, племенникът му най-накрая кимна и каза:

— Разбирам.

— Нима виждаш здрав разум в това? — изсъска Истрия.

Конфас изгледа преценяващо Зерий.

— Помисли, бабо. Очакваме да пристигнат много повече хора от онези, които вече са тук — истински велики имена като Саубон, Прояс, дори Чеферамуни, краля-регент на Велики Аинон! Но по-важното е, че ще излезе, че простите маси са първите, отзовали се на повика на Майтанет, онези, които са зле подготвени и тласкани от емоцията си повече от трезвата мисъл за войната. Ако тези боклуци измрат, това ще доведе до безброй предимства за нас: по-малко стомаси за хранене, по-стабилна армия на бойното поле… — Той се спря и се обърна към Зерий с поглед, който можеше да бъде само удивен или поне нещо близо до това. — И ще научи шриаха и онези, които го следват, да се боят от фанимите. Така заедно със страха ще нарасне и зависимостта им от нас, които вече уважаваме езичниците.

— Лудост! — изплю Истрия, която не се бе впечатлила от обяснението на внука си. — Какво? Нима после ще воюваме с кианците при условията на някакъв таен договор? Защо да им даваме нещо сега, когато най-накрая сме в позиция да грабим? Да счупим гръбнака на омразния враг! А ти искаш да се пазарим с тях? Казваш: „ще отрежа този и този крайник, но не и другия“? Лудост.