Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Шимех — каза тя накрая с мъртъв глас. — Свещената война ще бъде унищожена преди Шимех.

Зерий се усмихна, после сви рамене и се обърна отново към реката. Виковете на гребците вече изпълваха небето и първата от лодките ги подминаваше. С помощта на конопени въжета, те теглеха огромна баржа, толкова грамадна, че сякаш извиваше блестящия гръб на реката. Императорът виждаше черния монумент, сгушен сред дървени подпори, висок колкото портите на Момемн: масивен обелиск за храмовия комплекс Кмирал в столицата. Докато той се движеше пред погледите им, императорът почти можеше да почувства еротичната топлина на базалта под слънцето, която извираше от обширните му плоскости и масивния профил на лицето му, свирепото изражение на Икурей Зерий III на върха му. Той почувства как сърцето му се изпълва с радост и искрени сълзи се спуснаха надолу по бузите му. Представи си монумента издигнат в центъра на Кмирал сред хиляди удивени очи, а височайшето му лице обърнато завинаги към бялото слънце. Олтар.

Мислите му препускаха. Ще бъда безсмъртен…

Върна се на дивана си и се облегна, наслаждавайки се съзнателно на изблиците надежда и гордост. Ах, сладка божествена суета!

— Прилича на огромен саркофаг — каза майка му. Винаги искрена усойница.

Утемотът Юрсалка се събуди стреснат.

Някакъв шум…

Огънят беше изтлял. Всичко тънеше в мрак. Дъждът барабанеше по кожените стени на юртата му. Една от жените му изстена и се размърда сред одеялата си.

Тогава го чу отново. Почукване върху кожения отвор.

— Огата? — прошепна той дрезгаво.

Един от по-младите му синове бе излязъл на разходка предния следобед и така и не се завърна. Предположиха, че момчето е било заварено от дъжда и че ще се върне, когато той отмине. Огата го беше правил и преди. Но Юрсалка все пак се тревожеше.

Това момче вечно блуждаеше някъде.

— Оги?

Нищо.

Ново почукване.

Повече любопитен, отколкото разтревожен, той изрита одеялата и пролази гол до меча си. Беше сигурен, че Оги просто си играе игри, но утемотите преживяваха тежки времена. Човек никога не знаеше.

Видя светкавица да проблясва през шева на коничния таван. За миг водата, капеща през него, заприлича на живак. От последвалата гръмотевица ушите му забучаха.

После ново почукване. Юрсалка се напрегна. Внимателно си проправи път сред децата и жените и спря пред входа на юртата си. Момчето беше пакостливо и именно затова той толкова го обичаше, но да хвърля камъни по юртата на баща си посред нощ? Това пакост ли беше?

Или злост?

Юрсалка размърда пръсти около дръжката на меча си. Потрепери. Навън хладният есенен дъжд не спираше. Още една безмълвна мълния, последвана от разтърсваща въздуха гръмотевица.

Той развърза отвора, после бавно го издърпа на една страна с меча си. Не виждаше нищо. Целият свят сякаш съскаше със звука на дъжда, пляскащ в калта и локвите. Ревът му напомни за Киют.

Приведе се под проливния порой и стисна зъби, за да не се разтракат. Пръстите на крака му докоснаха един от камъните в калта. Той коленичи и го взе, но не виждаше почти нищо. Осъзна, че не е камък, а парченце сушено месо, или може би дори плод…

Още една мълния.

За един момент можеше само да мига, за да прогони блясъка. Осъзнаването дойде с гръмотевицата.

Парченце от детски пръст… Държеше отрязан детски пръст.

Оги?

Проклинайки, той хвърли пръста и се огледа подивяло към заобикалящия го мрак. Яростта, мъката и ужаса му бяха притъпени от отхвърлянето.

Това не се случва.

Ярка белота прониза небето и за миг той видя целия свят: безжизнения хоризонт, далечните пасища, заобикалящите го юрти на племето и самотната фигура, застанала в очакване на десетина крачки…

— Убиец — каза глухо Юрсалка. — Убиец!

Чу плясък от стъпки в калта.

— Намерих сина ти в степта — каза омразният глас. — Така че ти го върнах.

Нещо като зелка го удари в гърдите. Обхвана го нетипична паника.

— Т-ти си жив — изпелтечи Юрсалка. — Т-толкова съм облекчен. Всички щ-ще са толкова облекчени!