Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Падна нова мълния и той го видя, като извисяващ се дух, див и първичен като гръмотевиците и дъжда.

— Някои разрушени неща — изскърца гласът от мрака — никога не могат да се поправят.

Юрсалка нададе вой и скочи напред, а мечът му изписа широка дъга. Ала от мрака го сграбчиха железни ръце. Нещо се взриви в лицето му. Мечът падна от безчувствените му пръсти. Около гърлото му се впиха пръсти и той заудря по ръка, направена от камък. Усети как краката му дълбаят улеи в калта. Задави се и усети как нещо остро се забива над слабините му. Последва топло усещане, спускащо се по бедрата му, и абсурдното усещане, че някой го е издълбал отвътре.

Падна по лице в калта и започна да се гърчи около вътрешностите си.

Мъртъв съм.

Кратко проблясване на бяла светлина и Юрсалка го видя приклекнал над него, видя побъркани очи и прегладняла усмивка. После всичко потъна в мрак.

— Кой съм аз? — попита тъмнината.

— Н-Наюр — изстена той. — Ч-човекоубиеца… Най-яростния сред вс-всички мъже…

Удар през лицето — отворен шамар, все едно е някой роб.

— Не. Аз съм твоят край . Пред очите ти ще заколя цялото ти семе. Ще разчленя трупа ти и ще го дам за храна на кучетата. Костите ти ще стрия на прах и ще го хвърля на вятъра. Ще поваля всеки, който изрече името ти или това на предците ти, докато „Юрсалка“ не стане безсмислено като бебешко гукане. Ще те изтрия, ще изловя всяка твоя следа! Дирята на живота ти е стигнала до мен и няма да продължи повече. Аз съм твоят край, твоето пълно унищожение!

После светлина на факли и шумотевица изпълниха мрака. По-ранните му викове бяха чути! Видя обути и боси крака да стъпват в калта, чу ругатните и сумтенето на мъже. Пред очите му по-младият му брат падна гол до кръста в калта, а последният му оцелял братовчед се препъна на колене и се свлече като пияница в една локва.

— Аз съм вашият вожд ! — изрева Наюр. — Предизвикайте ме на дуел или бъдете свидетели на справедливостта ми! И в двата случая справедливост ще има !

Странно безчувствен, Юрсалка изви глава през калта и видя как все повече утемоти се струпват край тях. Факлите съскаха под дъжда, а оранжевата им светлина избеляваше от спорадичните мълнии. Мерна една от жените си, увита само в меча кожа, която й бе дал баща й, да гледа с ужас към мястото, където лежеше. Запрепъва се към него с празно лице. Наюр я удари силно, както се удря мъж. Тя падна, а мечата кожа се изсули от раменете й. Жената остана да лежи неподвижна и гола в краката на своя вожд. Изглеждаше толкова измръзнала.

— Този мъж — изтътна гласът на Наюр — предаде своите съплеменници на бойното поле!

— За да ги освободя! — успя да извика Юрсалка. — Да спася утемотите от твоята юзда, от твоето извращение!

— Чухте признанието му! Животът му, както и този на собствеността му са без стойност!

— Не… — задави се Юрсалка, ала безчувствеността го завладяваше. Къде бе справедливостта в това? Да, той бе предал своя вожд, но заради честта . Наюр също бе предал своя вожд, своя баща , заради любовта към друг мъж! За чуждоземец, който можеше да мълви убийствени думи! Къде бе справедливостта тук?

Наюр протегна ръце, сякаш да сграбчи гърмящото небе.

— Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже, вожд на утемотите, и се завърнах от мъртвите! Кой смее да оспори присъдата ми!

Дъждът продължи да вали. Ако се изключеха удивените и ужасени погледи, никой не смееше да оспори решенията на лудия. Тогава една жена — полунорсирайски мелез, която Наюр бе взел за съпруга, разблъска околните и се хвърли към него, плачейки неконтролируемо. Заудря със слабите си ръце гърдите му, докато ревеше нещо неразбираемо. За момент Наюр я задържа здраво, а после я отблъсна решително назад.

— Аз съм, Аниси — каза той с неприлична нежност. — И съм цял.

После се обърна от нея към Юрсалка — демон под светлината на факлите, привидение под отблясъците на мълниите.

Жените и децата на Юрсалка се бяха струпали около него и плачеха. Той усети нещо меко под главата си и досега на топли длани по лицето и гърдите си. Ала можеше да гледа само към хищната фигура на своя вожд. Видя го как сграбчва най-младата му дъщеря за косата и секва писъка й с остро желязо. За един злокобен момент тя остана закачена на острието и той я изтърси като нанизана кукла. Жените на Юрсалка се разпищяха и се свиха от уплаха. Надвиснал над тях, вождът на утемотите отново и отново замахваше с меча, докато под него не останаха само гърчещи се сред калта тела. Само Омири, сакатата дъщеря на Зунурит, за която Юрсалка се беше оженил предната пролет, беше още жива и хлипаше, докато дращеше по гърдите на съпруга си. Наюр я сграбчи със свободната си ръка и я вдигна за врата. Устата й се отвори като на риба в нещо като беззвучен крясък.