Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Значи трябва да забавиш раздаването на провизии, Зерий — прекъсна го Истрия. — Да им попречиш да потеглят.

— Може би можем да им кажем, че сме намерили гъгрици в хамбарите си — добави Скейос.

Зерий гледаше майка си и племенника си, опитвайки се да изглади усмивката от изражението си. Тук тяхното знание свършваше и започваше неговият гений. Дори Конфас, коварната змия, не можеше да предвиди решението му.

— Не — каза той. — Те ще потеглят.

Истрия го зяпна, а лицето й изглеждаше толкова удивено, колкото му позволяваше сбръчканата й кожа.

— Може би трябва да освободим робите — каза Конфас.

Зерий плесна с ръце и намаслените тела избягаха от палубата.

— Какво означава това, Зерий? — попита Истрия. Гласът й трепереше, сякаш бе останала без дъх от шока.

Конфас го гледаше внимателно, а устните му се извиха в лека усмивка.

— Мисля, че разбирам, бабо. Чичо, възможно ли е, падиражахът да е помолил за… жест ?

Безмълвен от удивление, Зерий зяпна племенника си. Как беше възможно да знае? Твърде много проницателност и твърде лековато поведение. На определено ниво императорът винаги се бе ужасявал от Конфас. И причината не беше само в интелекта му. В племенника му имаше нещо мъртво. Не, повече от мъртво — нещо загладено . С други, дори с майка си — макар напоследък и тя да изглеждаше някак далечна — винаги имаше размяна на неизречени очаквания, на малки човешки нужди, които обгръщаха всеки разговор, дори тишината. Но при Конфас всичко беше гладки повърхности. Племенникът му никога не биваше докосван от другите. Той беше човек, за когото всичко беше каприз. Съвършен човек.

Но да овладееш подобен човек! А той трябваше да го овладее.

— Ласкайте го — каза веднъж Скейос на Зерий. — И се трансформирайте в част от величествената история, както той възприема живота си.

Ала императорът не можеше да стори това. Да ласкаеш друг означаваше да унизиш себе си.

— Откъде знаеше? — сопна се Зерий. А страхът му добави: — Трябва ли да те пращам в Зиек, за да науча?

Кулата на Зиек — кой в Нансур не трепереше, когато я мернеше да се издига сред сградите на Момемн? Очите на племенника му се втвърдиха за миг. Този път го бяха засегнали — и защо не? Конфас бе получил заплаха. Зерий се засмя.

Резкият глас на Истрия прекъсна наслаждението му:

— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Зерий?

Дали се беше шегувал? Може би.

— Прости ми недодялания хумор, майко, но Конфас налучка правилно, при това толкова смъртоносна тайна, че може да унищожи всички ни, ако… — Той спря и отново погледна племенника си. — Затова трябва да зная как си разбрал това.

Сега Конфас беше предпазлив.

— Защото аз бих направил това. Скаурас… не, Киан трябва да разбере, че ние не сме фанатици.

Скаурас. Скаурас с ястребовото лице. Старо име. Коварният киански сапатишах-губернатор на Шигек и първото трудно препятствие, което Свещената война трябваше да преодолее. Колко малко познаваха тези Мъже на Бивника земите между реките Фаюс и Семпис! Нансур и Киан водеха война от векове. Те се познаваха отблизо, бяха сключили безброй договори с по-незначителни дъщери. Колко шпиони, откупи, дори заложници…

Зерий стрелна с поглед племенника си и го огледа преценяващо. Образът на призрачното лице на Скаурас, насложено върху това на кишауримския посланик, се появи пред очите му.

— Кой ти каза? — попита той внезапно напрегнат. Като младеж Конфас бе прекарал четири години в плен на кианците. При това именно в двора на Скаурас!

Конфас погледна към подовата мозайка под обутите си в сандали крака.

— Самият Скаурас — каза накрая, поглеждайки Зерий директно в лицето. В поведението му имаше игривост, но такава, подходяща за игра, която човек играе сам. — Никога не съм спирал комуникацията с двора му. Но твоите шпиони със сигурност са ти го казвали.

А Зерий се безпокоеше за източниците на майка си!

— Трябва да бъдеш предпазлив с тези неща, Конфас — каза Истрия майчински. — Скаурас е от старите кианци. Пустинник. Също толкова безскрупулен, колкото и умен. Би те използвал, за да всее смут между нас, ако може. Винаги помни, династията е важна. Домът Икурей .

Тези думи! Тръпки обхванаха ръцете на Зерий. Той ги притисна една към друга. Опита се да събере мисли. Погледна встрани от вълчите им лица. Преди толкова години беше! Хванал нескопосано малката черна стъкленица с размер на детски пръст, докато изливаше отровата в ухото на баща си. На баща си! И думите на майка му… не, на Истрия гърмяха в мислите му: „Династията, Зерий! Династията!“