Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Но дали наистина беше притеснен? Можеше ли да се преструва? Можеше ли да е нещо, замесено от тях двамата, за да го прати по грешна следа? Той погледна по дължината на галерата в търсене на Скейос. Откри го при Аритмеас, извика го с яростен поглед, но после се наруга мислено. За какво му беше този стар глупак? Майка му играеше игри. Тя винаги играеше игри.

Не им обръщай внимание.

Скейос дотича до него — старецът се движеше като рак, — но Зерий го игнорира. Дишайки бавно и равномерно, той се загледа в движещите се по реката съдове. Речни лодки се движеха една край друга с тромава грация, повечето от тях — натежали от стоки. Видя трупове на свине и крави, съдове с масло и бъчви с вино; видя пшеница, жито, камък и дори нещо, което реши, че трябва да е група танцьори. И всичко това се влачеше по широкия гръб на реката към Момемн. Добре беше, че е застанал върху Фаюс. Тя беше великото въже, от което се протягаха обширните мрежи на Нансуриума. Търговия и препитание, наглеждани от неговия образ.

„Златото, което носят в ръцете си, помисли той, е с моето лице на него.“

Императорът вдигна очи към небето. Те се спряха върху чайка, застинала мистериозно в сърцето на далечен облак. За миг си помисли, че усеща докосването на хармонията, че може да забрави бърборенето на майка си и племенника си зад гърба му.

В този момент галерата подскочи и спря рязко. Зерий залитна над парапета за миг, а после се задържа. Избута се на крака и се огледа диво в търсене на капитана сред малкото стадо дворяни на борда. Чу викове, заглушени от дървото, а после плющенето на камшици. В ума му се появиха неканени образи. За претъпкани места под палубата. Изгнили зъби, стиснати в агония. Пот и жилеща болка.

— Какво стана? — чу майка си да пита.

— Плитчина, бабо — обясни Конфас. — Поредното закъснение, както изглежда.

Тонът му бе стегнат от нетърпение — свобода на изразяване, която не би си позволил преди няколко месеца, ала все пак нищожна в сравнение с наглостта му от предния ден.

По палубата се чуха викове. Греблата заораха хаотично в заобикалящите ги води, ала не постигнаха нищо. С изражение, което вече молеше за милост, капитанът се приближи и призна, че са се забили в плитчина. Зерий сгълча глупака, като през цялото време усещаше преценяващия поглед на майка си. Когато се обърна към нея за момент, видя очи, които бяха твърде преценяващи, за да принадлежат на майка, загледана в своя син. Конфас се беше излегнал на дивана до нея и се подхилваше, докато гледаше нагласения бой на петли.

Изнервен от наблюдателите си, Зерий махна с ръка, за да спре извинителните обяснения на капитана.

— Защо трябва гребците да жънат каквото ти си посял? — извика той. Отвратен от инфантилното ломотене на мъжа, той му обърна гръб и нареди на стражите да го завлекат под палубата. Последвалият вой само разпали гнева му. Защо толкова малко хора можеха да понесат последиците от действията си?

— Решение, достойно за Късния пророк — отбеляза сухо майка му.

— Ще чакаме тук — каза рязко Зерий на нищото.

След миг камшиците и виковете притихнаха.

Греблата застинаха. Последва рядък момент на тишина на палубата. Над водите прозвуча кучешки лай. Деца се гонеха по южния бряг, снижаваха се под дърветата и пищяха. Но имаше и друг звук.

— Чуваш ли ги? — попита Конфас.

— Да — отвърна Истрия и изви врат, за да погледне нагоре по реката.

Зерий също го чуваше: тих хор от викове от другия бряг. Той примижа в далечината, където Фаюс се извиваше и сучеше между тъмните склонове, в търсене на някакъв видим знак от баржата, понесла новия му монумент. Не видя нищо.

— Може би трябва да почакаме последното ви величие на кърмата на галерата, Бог сред смъртни — прошепна Скейос в ухото му.

Той понечи да смъмри първия съветник за това, че го е прекъснал с глупости, после се поколеба.

— Продължавай — промърмори, докато гледаше стареца. Лицето на Скейос често му напомняше за сбръчкана ябълка, набраздена от две блестящи черни очи. Изглеждаше като древно бебе.

— Оттук, Бог сред смъртни, божественият ви паметник ще се разкрие постепенно, позволявайки на майка ви и племенника ви… — Лицето му изразяваше болка.

Зерий се намръщи и погледна подозрително Истрия.

— Никой не смее да се подиграва на императора, Скейос.

— Разбира се, Бог сред смъртни. Със сигурност. Но ако почакаме на кърмата, вашият обелиск ще се разкрие в едно величествено движение, когато баржата ни подмине.