Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Уви, чичо, това е единственият пленник, който мога да ти предложа. Всеки знае, че скилвендите са отвратителни роби.

— И кой е той?

Мъжът бе хвърлен на колене и сега се бе привел над голотата си, с белязани ръце, завързани зад гърба му с вериги. Един от стражите сграбчи черната му грива и повдигна лицето му към императора. Въпреки че в изражението му все още се виждаше намек за презрение, сивите му очи бяха празни, насочени към неща извън този свят.

— Зунурит — каза Конфас. — Техният крал на племената.

— Бях чул , че е заловен, но не смеех да вярвам на слуховете! Конфас! Конфас! Скилвендски крал на племената хванат в плен! Днес ти носиш безсмъртие на нашия род! Ще накарам да го ослепят, кастрират и овържат под трона ми, точно като древните върховни крале на Киранеас.

— Прекрасна идея, чичо.

Конфас погледна надясно и най-накрая видя баба си. Тя носеше зелена копринена рокля, кръстосана от плътно пристегнат син пояс. Както винаги, изглеждаше като стара курва, която се прави на кокетка. Ала в изражението й имаше нещо. По някакъв начин изглеждаше различна.

— Конфас… — ахна тя, а очите й се разшириха от удивление. — Напусна ни като наследник на империята, а се връщаш сред нас като бог.

Колективно поемане на дъх последва думите й. Предателство… или поне нещо, което императорът нямаше как иначе да интерпретира.

— Твърде щедра си в похвалите си, бабо — каза бързо Конфас. — Връщам се като скромен роб, който просто е изпълнил повелята на своя господар.

Но тя е права! Нали?

По някакъв начин допреди миг беше на ръба да повали чичо си, а сега трябваше да прикрива гафовете на баба си. Решителност. Не биваше да се разсейва!

— Разбира се, мило мое момче. Говорех образно… — По някакъв странно гнусен начин за толкова стар човек, тя се понесе елегантно до него и сплете ръка с неговата. — Срамота, Конфас. Разбирам стадото — тя изгледа гневно дворяните на сина си — … да вижда нещо скандално в думите ми, но ти?

— Винаги ли трябва да се лигавиш така край него, майко? — попита Зерий. Беше започнал да ръчка трофея си, сякаш проверяваше мускулите му.

Конфас случайно мерна погледа на Мартемус от мястото, където бе коленичил болезнено, за момента останал напълно незабелязан. Генералът кимна опасно.

И тогава над него се спусна познатият хлад, който му позволяваше да мисли и действа решително, докато други мъже се препъваха. Погледна привидно безкрайните редици воини долу. По ваша заповед всеки войник…

Той се отдръпна от баба си.

— Слушай — каза. — Има неща, които трябва да науча.

— Или какво? — попита чичо му.

Очевидно бе забравил краля на племената. Или това поначало беше просто поза?

Без да се смути, Конфас се вгледа в гримираните очи на чичо си и се подсмихна пред абсурда на шигекската му корона.

— Или скоро ще се окажем във война с мъжете на Бивника. Разбра ли, че те се вдигнаха на бунт, когато се опитах да вляза в Момемн? Убиха двадесет от кидрухилите ми!

Конфас осъзна, че очите му са се спрели на мекия напудрен врат на императора. Може би там беше по-добро място за удар.

— Ах, да — каза Зерий не особено заинтересован. — Много неприятен инцидент. Калмемунис и Тарсчилка подстрекават не само своите хора. Но те уверявам, че с този въпрос е приключено.

— Какво имаш предвид под „приключено“?

За пръв път в живота си Конфас не го беше грижа какво мисли императорът за тона му.

— Утре — обяви Зерий с повелителен глас — ти и баба ти ще ми правите компания нагоре по реката, за да наблюдаваме транспортирането на последния ми монумент. Зная, племеннико, че душата ти е неспокойна по природа, че си последовател на школата на решителните действия, но трябва да проявиш търпение. Това не е Киют и ние не сме скилвендите… Нещата не са такива, каквито изглеждат, Конфас.

Конфас онемя. „Това не е Киют и ние не сме скилвендите.“ Какво трябваше да значи това?

Сякаш всичко е решено, Зерий продължи:

— Това ли е генералът, за когото говориш с такова уважение? Мартемус, нали? Толкова се радвам, че е тук. Не можех да прекарам през реката достатъчно от хората ти, за да запълнят центъра, така че се видях принуден да използвам моята еотическа стража и няколкостотин души от градската.

Въпреки че беше вцепенен, Конфас отвърна без колебание:

— И да ги облечеш като моите… като редовна армия?

— Разбира се. Церемонията е колкото за теб, толкова и за тях, нали?

С бумтящо сърце, Конфас коленичи и целуна коляното на чичо си.