Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Заради Свещената война. Всичко се въртеше все около проклетата Свещена война.

С всяка негова крачка форумът закриваше все повече небето. Чичо му, който сега изглеждаше още по-нелепо, след като Конфас знаеше какво носи, се приближи още повече. Въпреки че боядисаното му лице изглеждаше неподвижно отдалеч, той видя или му се стори как вижда ръцете му да стискат алената роба за миг. Нервен жест? Екзалт-генералът едва не се засмя. Малко неща му бяха по-забавни от тревогата на чичо му. Но червеите трябва да се гърчат.

Винаги беше мразил чичо си — дори като дете. Но въпреки цялото си презрение, отдавна се бе научил да не го подценява. Императорът беше като онези нетипични пияници, които заваляха думите и се препъваха, но ставаха смъртоносно трезвени в мига, в който се сблъскаха с опасност.

Дали усещаше опасност сега? Внезапно Икурей Зерий III му се стори сложна гатанка — неузнаваем. За какво си мислиш, чичо?

Въпросът го тормозеше толкова силно, че се почувства задължен да потърси отговора с помощта на нечие чуждо мнение.

— Кажи ми, Мартемус — попита той с тих глас, — ако трябваше да предположиш, за какво би казал, че мисли чичо ми?

Генералът беше стегнат. Може би си мислеше, че разговорът в подобно време е недостоен.

— Познавате го много по-добре от мен, лорд екзалт-генерале.

— Напълно политически отговор.

Конфас се сепна, поразен от предчувствие, че причината за напрежението на Мартемус може да е много по-дълбока от очакването да срещне своя император за пръв път. Кога изобщо бе виждал този мъж да изпитва страхопочитание към висшестоящите си?

Никога.

— Трябва ли да се боя, Мартемус?

Очите на генерала останаха вдигнати към все още далечния император. Той не мигаше.

— Трябва да се боите, да.

Без да го е грижа какво биха си помислили наблюдателите, Конфас се извърна и огледа профила на Мартемус, отбелязвайки за пореден път класическата нансурска форма на челюстта му и счупения нос.

— И защо мислиш така?

Другият мъж продължи да върви в тишина привидно доста дълго време. В един отчаян миг на Конфас му се дощя да го удари. Защо му трябваше да обмисля отговорите си толкова време, когато решението бе винаги едно и също? Мартемус винаги казваше истината.

— Зная само — отвърна накрая генералът, — че ако аз бях император, а вие — моят екзалт-генерал, щях да се боя от вас.

Конфас изсумтя под нос.

— А когато императорът се бои от нещо, той го убива. Виждам, че и вие от провинцията сте му взели мярката. И все пак моят чичо се бои от мен още откак го бих на бенджука за пръв път. Тогава бях на осем. Щеше да ме удуши — и после да обвини едно злощастно гроздово зърно за това, — ако не се бе намесила баба ми.

— Не успявам да видя…

— Чичо ми се бои от всички и всичко, Мартемус. Твърде добре е обучен в историята на династията ни, за да не го прави. Затова само нови страхове го подтикват към убийство. Старите като мен едва ги забелязва.

Генералът сви рамене недоловимо.

— Но нали той… — Гласът му заглъхна, сякаш бе шокиран от собствената си дързост.

— Нали екзекутира баща ми? Но разбира се. Ала той не се е страхувал от него поначало. Едва по-късно, след като… след като биакската фракция натрови сърцето му със слухове.

Мартемус го погледна с крайчеца на окото си.

— Но онова, което постигнахте , лорд екзалт-генерале… Помислете само! По ваша заповед всеки войник тук — до последния човек! — би хвърлил живота си в краката ви. Със сигурност императорът знае това! Със сигурност това е нов страх!

Конфас мислеше, че Мартемус не е способен да го изненада, ала сега се стресна не само от важността, но и от пламенността на отговора му. Нима той предлагаше въстание? Тук? Сега?

Внезапно се видя как изкачва стъпалата на форума и Андиаминските простори. Видя чичо си, нарязан на кървави дрипи.

Картината го остави без дъх. Възможно ли беше това да е някакво откровение? Образ от бъдещето? Трябваше ли той…? Но не, това бе пълна глупост! Мартемус просто не виждаше по-голямата картина.

И все пак всичко — редиците, паднали на колене в периферното му зрение, намаслените гърбове на церемониалмайсторите пред него, чичо му, застанал неподвижен, сякаш на ръба на някой фатално стръмен склон — бе станало кошмарно. Внезапно той се разгневи на Мартемус и безпочвените му страхове. Това трябваше да е неговото време! Моментът му на тържествуване.

— А какво ще кажеш за Свещената война? — сопна се Конфас.