Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Какъв е този твой облог?

И Наюр е скован от ужасяващия страх, че той може да умре.

Страх, че робът , Анасуримбор Моенгхус, може да умре!

Не баща му… Моенгхус…

После, когато Скийота лежеше мъртъв, той плака пред очите на племето си. Плака от облекчение.

Най-накрая Моенгхус, онзи, който се бе нарекъл дуниайн, беше свободен.

Някои имена ни белязват толкова дълбоко. Тридесет години, сто и двадесет сезона… дълго време от живота на един човек.

Ала то не значеше нищо.

Някои събития ни белязват толкова дълбоко.

Наюр побягна. След като мракът се пусна, той се промъкна покрай блестящите огньове на нансурските патрули. Всеобхватната и празна паница на нощта изглеждаше нещо, в което би могъл да се гмурне, толкова велико бе презрението на земята. И мъртвите го преследваха със собствените му крака.

Цял Момемн ехтеше от виковете.

Разхладен от сянката, Икурей Конфас слезе пред огромната затантийска арка. Очите му се спряха за момент на гравираните по нея образи, следвайки рисунка след рисунка, изобразяващи пленници и плячка. Той се обърна към генерал Мартемус с намерението да му напомни, че дори Затантий не е усмирявал скилвендските племена. Онова, което постигнах, никой друг човек не е постигал. Това не ме ли прави нещо повече от човек?

Конфас вече не броеше случаите, в които тази възбудена мисъл се появяваше в ума му, и въпреки че не му се искаше да го признае, копнееше да я чуе изречена от друг — особено от Мартемус. Ако само можеше да измъкне думите от него! Мартемус притежаваше естествената прямота на офицер, прекарал живота си на бойното поле, ласкателството не бе достойно дори за презрението му. Ако той кажеше нещо, Конфас знаеше, че е истина.

Ала сега не беше моментът. Мартемус стоеше онемял, загледан през Скуарския двор — мястото за паради в Имперския център. Войници в церемониални униформи изпълваха пространството, разположени под знамената на всяка колона на имперската армия. Стотици червено-черни ленти се развяваха на вятъра над формациите им, с изписани в златно молитви. Между фалангите широко празно пространство водеше към извисяващата се фасада на Алосийския форум. Градините, сградите и колонадите на Андиаминските простори се издигаха в жегата отвъд него.

Конфас видя, че чичо му го очаква — далечна фигура, обгърната от могъщите колони на Форума. Въпреки имперската грандиозност, той изглеждаше малък, като отшелник, приклекнал пред входа на пещерата си.

— Това първата ти имперска аудиенция ли е? — обърна се той към Мартемус.

Генералът кимна и го погледна с леко замаяно изражение.

— И първото ми посещение в Имперския център.

Конфас се ухили.

— Добре дошъл в бардака.

Конярите поеха жребците им. В съответствие с обичая, свещениците на Гилгаол донесоха легени с вода. Както Конфас очакваше, те намазаха крайниците му с лъвска кръв, а после, докато мърмореха молитви, прочистиха символичните му рани. Шриалските свещеници, които се появиха след тях обаче, го изненадаха. Те го намазаха с масла, като напяваха, а после натопиха пръсти в палмово вино и изрисуваха Бивника на челото му. Чак когато приключиха с ритуала и извикаха новата му титла — Щит на Бивника, — той разбра защо чичо му ги е включил в церемонията. Скилвендите бяха не по-малко езичници от кианците, така че защо да не използват и всепроникващия плам на Свещената война?

Всъщност, осъзна Конфас с раздразнение, това беше чудесна идея, което означаваше, че зад нея вероятно стои Скейос. Доколкото можеше да прецени, чичо му беше изразходвал отдавна цялата си налична гениалност… особено що се отнася до Свещената война.

От самата мисъл му се дощя да се изплюе като скилвенди, а бе пристигнал в Момемн едва предния ден.

Никога през живота си Конфас не бе изпитвал нещо подобно на въодушевлението, което почувства в битката при Киют. Заобиколен от паникьосани подчинени, той бе погледнал към все още неомърсеното бойно поле, и някак си, необяснимо как, бе разбрал … разбрал със сигурност, от която костите му сякаш ставаха от желязо. Аз притежавам това място. Аз съм нещо повече… Чувството беше подобно на екстаза или религиозния възторг. По-късно той осъзна, че това е било откровение , момент на божествено проникновение за неизмеримата мощ на неговата ръка.