Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ако се изключеха гаргите, лешоядите и мъртвите, бойното поле беше изоставено. Наюр огледа полегатия склон, по който беше избягал.

Избягал… Той стисна очи. Имаше чувството, че още тича, а синьото небе е погълнато от рева зад него.

Обърнаха ни в бягство.

Победени. Унизени от потомствения си враг.

Дълго време не усещаше нищо. Спомни си онези утрини, когато като младеж се беше будил преди съмване, независимо от причината. Излизаше на пръсти от юртата и се прокрадваше през лагера в търсене на по-високо място, откъдето да гледа как слънцето прегръща земята. Вятърът съскаше в тревите. Скритото слънце се издигаше, изкачваше се по небето. И той си мислеше: Аз съм последният. Останах единствен.

Както сега.

За един абсурден момент изпита странния възторг на човек, предсказал собственото си унищожение. Беше казал на Зунурит, онзи осемпръст глупак. Мислеха го за старица, оплетена в безсмислени страхове. Къде бяха усмивките им сега?

Бяха мъртви, осъзна той. Всички бяха мъртви. Всички! Ордата, която беше закрила хоризонта с многочислеността си, която бе разтърсила небесния свод с гърма на марша си, сега беше унищожена, разгромена, мъртва. От мястото където лежеше, виждаше огромни петна изпепелена трева, както и сивкавите останки на хиляди арогантни воини. Не просто обърнати в бягство… изтребени.

И при това от нансурите ! Наюр бе водил твърде много погранични битки с тях и ги уважаваше като воини, но в крайна сметка ги презираше така, както всички скилвенди ги презираха: като помиярска раса, някакъв вид човешки вредител, който трябва да бъде изловен и избит, ако е възможно. За скилвендите споменаването на Империята отвъд планините извикваше безбройни образи на деградация: похотливи свещеници, лазещи пред нечестивия си Бивник; магьосници, облечени в курвенски рокли, които мълвят неземни скверности, докато боядисани дворяни с напарфюмирани и напудрени меки тела, извършват земни скверности. Това бяха хората, които ги бяха завладели. Хора, които обработваха земята и пишеха думи. Мъже, които лягаха с мъже. Дъхът му секна от болката в задната част на гърлото му. Спомни си Банут и предателството на племето му. Сграбчи тревата с погълнати от болка ръце — котви, — сякаш беше твърде слаб, твърде празен и можеше да бъде отвят за миг в кухото небе. В гърдите му се зароди вик на човек, изоставен от всички, ала той го задуши със съскане през стиснати зъби. Вдиша отчаяно, изстена и разтърси глава на вси страни в агония. Не! После изхлипа. Заплака. Ревливец…

Образа на Банут, давещ се в собствената си бликаща кръв.

„Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!“

— Не! — изрева Наюр, ала омразата го беше изоставила.

Всички тези години… чудеше се над мълчанието им, дълбаеше в неизреченото презрение в очите им, мислеше си, че е луд заради подозренията си, обвиняваше себе си заради страховете си и все пак не спираше да се опитва да разбере скритите им мисли. Колко ли обиди бяха мълвели в негово отсъствие? Колко пъти, чул звука на смях, бе влизал в юрта само за да открие стегнати устни и безочливи погледи? И през цялото това време те… Той впи ръка в гърдите си.

Не!

Наюр стисна очи, за да спре сълзите, и заудря изранен юмрук в земята все по-силно и по-силно, сякаш разпалваше пещ. Лицето отпреди тридесет години изплува пред очите му, обладано от демонично спокойствие.

— Изпитваш ме! — изсъска тихо той. — Трупаш товар след това…

Внезапен страх го накара да замлъкне. Вятърът носеше със себе си гласове.

Легна неподвижен, с очи, отворени само колкото да вижда през миглите си, и се ослуша. Говореха шеик, ала думите им бяха неразличими.

Нима по бойното поле още бродеха грабители?

Жалка страхлива отрепка! Стани и умри!

Вятърът се усили, а с него и звуците. Вече чуваше стъпките на коне и периодичното дрънчене на оръжия. Поне двама мъже на седло. Аристократичната модулация на речта им предполагаше, че са офицери. Те се приближаваха, но от каква посока? Наюр потуши безумния подтик да седне и да се огледа.

— Скилвендите са тук още от дните на Киранеас — казваше по-префиненият глас. — Неумолими и търпеливи като океана. И непроменени! Народи се въздигат и падат, цели раси и нации изчезват, а скилвендите остават. И аз ги изучавах, Мартемус! Прочетох всички доклади за тях, които успях да намеря, древни и скорошни. Дори накарах агентите си да проникнат в библиотеката на Сареотите! Да, в Йотиах! Въпреки че там не намериха нищо… Фанимите са я оставили пред разпад. Ала ето какво научих: всеки доклад за скилвендите, който прочетох, независимо колко древен, можеше и да е написан вчера. Хиляди години, Мартемус, а те не са се променили изобщо. Махни юздите и желязото им и ще са неразличими от варварите, които са разрушили Метсонк преди две хиляди години, или от другите, оплячкосали Ценей хилядолетие по-късно! Скилвендите са точно каквито ги описва философът Айенсис: народ без история.