Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Но не са ли такива всички неуки народи? — отвърна другият мъж, Мартемус.

— Дори неуките народи се променят с вековете. Мигрират. Забравят старите богове и откриват нови. Дори езиците им се изменят. Но не и скилвендите. Те са обсебени от обичаите си. Докато ние издигаме могъщи каменни паметници, за да покорим изминаващите години, те превръщат действията си в монументи, а войните си — в храмове.

Описанието накара сърцето на Наюр да подскочи. Кои бяха тези мъже? Единият определено беше от някой от домовете.

— Интересно, предполагам — каза Мартемус, — но не обяснява как вие знаехте , че ще ги победите.

— Не ставай досаден. Презирам досадата сред офицерите си. Първо задаваш нахални въпроси, а после отказваш да признаеш отговорите ми за отговори.

— Извинявам се, лорд екзалт-генерале. Не исках да ви обидя. Вие сам ме хвалите и наказвате за откровеността ми…

— Ах, Мартемус… винаги един и същ театър. Скромният генерал от провинциите, без никаква друга амбиция, освен да служи. Ала аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш. Виждал съм как пламва интересът ти, когато спомена държавни дела. Също както виждам алчността за слава в очите ти сега.

Сякаш огромен камък бе паднал върху гърдите на Наюр. Не можеше да диша. Това беше той. Той. Икурей Конфас!

— Няма да отрека. Но се кълна, че не възнамерявах да разпитвам вас . Просто… просто…

Тези думи накараха двамата мъже да спрат. Сега Наюр ги виждаше през мъглата на миглите си, като сенки, качени на по-големи сенки. Започна да диша едва-едва.

— Просто какво, Мартемус?

— През цялата тази кампания държах езика си зад зъбите. Онова, което вършехме, ми се струваше такава лудост, че…

— Че какво?

— Че за известно време вярата ми във вас отслабна.

— И все пак не каза нищо, не попита нищо… Защо?

Наюр се опита да се издърпа от земята, но не можеше. В ушите му безплътните гласове се превръщаха в подигравателен тътен. Да го убие. Трябваше!

— Страх, лорд екзалт-генерале. Човек като мен не се издига от дъното, без да научи колко смъртоносно може да се окаже да задаваш въпроси на висшестоящите… особено когато са отчаяни.

— Значи сега, заобиколен от това — сянката на Конфас посочи полето, покрито с останките на мъртвите, — смяташ, че вече не съм отчаян; смяташ, че е безопасно да ми зададеш всички тези тормозещи те въпроси.

Внезапно Наюр получи ясна представа за себе си и цялото си обкръжение. Сякаш се виждаше от много далеч — присвит мъж, скрит до тялото на кон, заобиколен от все по-широки кръгове мъртъвци. Дори тези образи предизвикаха самообвинения. Що за мисли бяха тези? Защо трябваше винаги да мисли толкова много? Нужно ли беше вечно да мисли?

Убий го!

— Именно — отвърна Мартемус.

Нападни ги. Сграбчи юздите на конете им. Прережи гърлата им в объркването!

— Да ти отговоря ли? — продължи Конфас. — Да ти позволя ли още една крачка към билото, Мартемус?

— Верността и дискретността ми са безрезервно ваши, лорд екзалт-генерале.

— Вече съм разбрал това, но ти благодаря за успокоението… Какво ще кажеш, ако ти разкрия, че битката, която току-що водихме, величавата победа, която спечелихме, не е нищо повече освен първият сблъсък в Свещената война ?

— Свещената война? Свещената война на шриаха ?

— Дали е негова, или не, е именно разковничето на въпроса.

Движи се. Отмъсти за себе си! За своя народ!

— Но какво…

— Боя се, че ще е безразсъдно от моя страна да разкрия повече, Мартемус. Скоро, може би, но не сега. Триумфът ми тук, колкото и величествен, колкото и божествен да е, ще бъде само дрипа в пепелта, сравнен с онова, което следва. Скоро целите Три морета ще крещят възторжено името ми и тогава… Е, ти си повече войник, отколкото офицер. Добре разбираш, че често командирите се нуждаят повече от невежеството на подчинените си, отколкото от знанието им.

— Разбирам. Предполагам, че трябваше да го очаквам.

— Да очакваш какво?

— Че отговорите ви няма да утолят, а само ще разпалят любопитството ми!

Смях.

— Уви, Мартемус, ако ти кажех всичко, което зная, щеше да страдаш по същия начин. Отговорите са като опиум: колкото повече поглъщаш, толкова повече ти е нужен. Именно затова трезвеният човек открива покой в мистерията.

— И все пак поне можете да ми обясните — какъвто съм несхватлив — как знаехте, че ще ги победите?

— Както казах, скилвендите са обсебени от обичаите си. Това означава, че те повтарят , Мартемус. Следват една и съща формула отново и отново. Виждаш ли? Те боготворят войната, ала не разбират какво представлява тя всъщност.