Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Какво, веднага след смъртта си ли се подуват?

Ужасът се надигна. Гласът бе дошъл изотзад, съвсем наблизо. Грабители?

— Още един пръстен? — възкликна втори глас. — Просто отрежи шибания пръст!

Наюр чу приближаващи се стъпки от обути в сандали крака, които газеха тревата. Бавно, тъй като бързите движения привличат погледа, той опита да размърда пръстите и китката си. Те помръднаха. Внимателно бръкна под пояса си, затвори трепереща длан около хораето, извади го и го притисна в калта.

— Гнуслив е — отбеляза трети глас. — Винаги е бил.

— Не съм! Просто… просто…

— Просто какво?

— Това е светотатство. Да ограбваш мъртвите е едно. Да ги оскверняваш — съвсем друго.

— Трябва ли да ти напомням — каза третият глас, — че това тук са мъртви скилвенди . Много е трудно да оскверниш нещо, което бездруго е прокълната… Хей! Тук има още един жив.

Звукът на острие, изсвистяващо от ножницата, удар, а после задавен стон. Въпреки че го болеше главата, Наюр намаза лицето си с кал и събра колкото можеше да понесе в устата си.

— Още не мога да махна проклетия пръстен…

— Просто отрежи шибания пръст, де! — извика вторият глас, вече толкова близо, че космите по врата на Наюр настръхнаха. — В името на шибания Късен пророк! Единственият късметлия, който може да намери злато по тия вонящи диваци е парализиран от скрупули! Уау! Какво е това тук? Голямо говедо. Мили Седжен, погледнете само белезите!

— Казват, че Конфас иска да съберем главите на всички, така или иначе — каза третият глас. — Какво значение има един пръст повече или по-малко?

— Ето. Малко плюнка. Мислиш ли, че това са рубини?

Груба ръка сграбчи рамото на Наюр и го обърна по лице в калта. Полуотворени очи, взрени в залязващото слънце. Крайници, стегнати в подобие на смъртно вкочаняване. Задавена в кал уста, разтворена в язвителна усмивка. Бездиханен.

— Не, сериозно — каза надвисналата сянка. — Вижте белезите по това копеле! Убил е стотици!

— Трябва да предлагат награди за такъв като него. Представете си само, по един от нашите за всеки белег.

Ръце пробягаха по тялото му, ровеха, ръчкаха. Бездиханен. Вкочанен и безжизнен.

— Може би трябва да го отнесем при Гаварус — предложи първият глас. — Може да искат да го увесят на прът или нещо подобно.

— Ей, страшна идея — отвърна с режещ сарказъм сянката. — Ти ли ще го носиш?

Смях.

— Май вече не е толкова страшно, а? — каза вторият глас. — Как е плячката, Наф?

— Нищичко няма по тоя — отговори сянката и блъсна Наюр обратно на земята. — Следващият пръстен, който намериш, е мой, копеленце такова. Иначе ще отрежа твоите пръсти!

Ритник от мрака. Болка като никоя друга, която бе изпитвал. Светът изрева. Трябваше да се бори с позива за повръщане.

— Разбира се — каза първият глас миролюбиво. — Кому е притрябвало злато след ден като този? Представете си триумфа, щом се върнем! Представете си песните! Скилвендите, унищожени на собствената си земя. Скилвендите! Когато остареем, ще трябва само да казваме, че сме служили при Конфас край Киют и всички ще ни почитат и обожават.

— Славата няма да привлече птичките, момче. Блясъкът. Всичко е в блясъка.

Утро. Наюр се събуди разтреперан. Чуваше само дълбокия тътен на река Киют.

Задната част на главата му пулсираше с жестока желязна болка и той повърна на земята пред лицето си. Закашля се. Напипа с език мека солена празнина между зъбите си.

Поради някаква причина първата ясна мисъл, която изплува от агонията, беше за неговото хорае. Заора с пръсти из повръщаното и зърнестата кал и бързо го намери. Прибра го под пояса си.

Мое. Наградата ми.

Болката го блъскаше като подковано копито в тила, но той успя да се надигне на ръце и колене. Тревата бе избеляла от кал и режеше пръстите му като малки ножове. Той се измъкна встрани от течението на реката.

Пръстта по бойното поле бе отъпкана до тиня, която сега се втвърдяваше, за да запечата спомена за клането. Труповете изглеждаха циментирани в земята, а плътта им бе като кожена под мухите, кръвта им — съсирена като смачкани череши. Наюр имаше чувството, че лази по някой от онези отвратителни каменни барелефи, красящи храмовете на нансурите, където борещи се мъже бяха замразени в нечестиви изображения. Ала това не беше изображение.

На върха на склона пред него като кръгла планинска верига се издигаше един мъртъв кон, с корем, потънал в сянка и яркото слънце, издигащо се от другата му страна. Мъртвите коне винаги изглеждаха еднакво — абсурдно вкочанени, сякаш бяха издялани от дърво и просто бутнати на една страна. Той се дотътри до животното и се претърколи болезнено върху него. Плътта до бузата му бе студена като речна глина.