Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Той огледа лудостта в центъра. Бяха подпалили тревата и през пушека видя акунихорите на Зунурит, притиснати към блестящите черни води на Киют, нападнати от всички страни от еотическата стража и части от колона, която не разпозна. Мъртви коне и мъже покриваха огромното пространство между неговата позиция и отчаяния отпор на Зунурит. Къде бяха куотите? Ами алкусите? Наюр се обърна на запад, към другия край на реката — грешния край — и видя, че по нагънатия хребет на долината се води ожесточено сражение. Различи кидрухилите — елитната имперска тежка конница, която премаза разпокъсан отряд скилвенди. Видя нимбрикански конници — норсирайските войски на императора. Те изчезнаха отвъд един хълм на север и след тях потеглиха съвършено строените войски на две на пръв поглед напълно незасегнати колони, една от които носеше насуеретско знаме…

Но как беше възможно? Неговите утемоти току-що бяха изтребили насуеретите. Нали? И не бяха ли разположени кидрухилите в крайния десен фланг на нансурите, позицията на най-голяма чест сред кетиаите? Позицията, гледаща към пулитите…

Той чуваше как неговите хора го викат, но не им обърна внимание. Какво вършеше Конфас?

Нечия ръка сграбчи рамото му. Това беше Балаит, по-големият брат на втората му жена и човек, когото винаги бе уважавал. Ризницата му бе разкъсана и висеше от едното рамо. Все още носеше покрития си с шипове боен шлем, ала от лявото му слепоочие капеше кръв, дълбаеща бразда по прашното му лице.

— Ела, Наюр — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Отакут ни доведе коне. Бойното поле е объркано; трябва да се преформираме и да атакуваме.

— Нещо не е наред, Бала — отвърна Наюр.

— Но нансурите са обречени… Лагерът им вече гори.

— И въпреки това те контролират центъра.

— Още по-добре! Фланговете са наши и остатъкът от армията им е на открито. В момента Окнаи Едноокия води мунятите си на помощ на Зунурит! Ще се затворим около тях като юмрук!

— Не — каза равно Наюр, докато гледаше как кидрухилите си проправят с бой път над хребета зад тях. — Нещо не е наред! Конфас ни даде фланговете, за да може да завземе центъра…

Това щеше да обясни как пулитите са превзели укреплението толкова лесно. Конфас бе оттеглил кидрухилите в началото на битката, за да ги хвърли към центъра на скилвендската армия. И бе дал на колоните си фалшиви знамена, за да ги измами с представата, че е разположил основните си сили по фланговете. Екзалт-генерала искаше центъра.

— Може би си е мислел, че ако надвие краля на племената, ще изпаднем в хаос — предположи Балаит.

— Не. Той не е толкова глупав… Виж. Всичките му коне са в центъра… Сякаш преследва нещо.

Наюр раздвижи беззвучно челюст, загледан над бойното поле, а очите му обхождаха всички отделни сцени на насилие. Острото дрънчене на мечове. Убийствените звуци на кървавата война. Отвъд красотата на битката имаше нещо невъобразимо, сякаш самото поле се бе превърнало в жив знак, като онези символи, които чуждоземците използваха, за да замразяват дъха си върху камък и пергамент.

Какво значеше този символ?

Балаит се бе присъединил към размисъла му.

— Обречен е — каза накрая и поклати глава. — Дори боговете му не могат да го спасят!

Тогава Наюр разбра и дъхът му замръзна в гърдите. Студената ярост на кръвопролитието изостави крайниците му и той внезапно почувства всички болки от раните си и чудовищната празнота, отворена от думите на Банут.

— Трябва да бягаме.

Балаит го зяпна с втрещено презрение.

— Какво трябва да правим?

— Хорае стрелците… Конфас знае, че ги разполагаме зад центъра. Или са били избити, или ги е изгонил от бойното поле. И в двата случая сме…

После мерна първите проблясъци на нечестива светлина. Твърде късно.

— Школа, Бала! Конфас е довел със себе си школа!

Близо до центъра на долината, откъм фалангите конници, струпали се прибързано, за да посрещнат Окнаи Едноокия и неговите мунуяти, поне две дузини облечени в черни роби фигури бавно се изкачиха над бойното поле към небето. Схоластици. Магьосниците на Имперския саик. Неколцина се пръснаха над долината. Онези, които останаха неподвижни, вече пееха неземната си песен, която изгаряше земя и скилвенди с блестящ пламък. Атаката на мунуятите се разпадна в лавина от горящи коне и мъже.

Наюр не можеше да помръдне за един дълъг миг. Гледаше как качени по седлата фигури се превиват в сърцето на златни огньове. Видя как нажежени до бяло кълба запращат мъжете във всички посоки като съчки. Очите му проследиха падащи пред хоризонта слънца, които се разбиваха в земята и разхвърляха пламтяща смърт във всички посоки. Въздухът вибрираше от трясъка на магически гръмотевици.