Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Война и поклонение!

Под копитата си премазваха трева и диви цветя. Стената от копия, щитове и войници се носеше към тях. Неговото племе яздеше редом с него, протегнато като две велики ръце.

Уцелен в гърдите, конят му се свлече, ровейки в степната трева. Той се удари в пръстта и рамото и вратът му се извиха мъчително.

За миг се озова оплетен в множество крайници. Притвори очи под огромната смазваща сянка, но нищо не го затисна и той се измъкна, захвърляйки щита си и с изваден меч, опитвайки се бързо да осмисли хаоса около себе си. Точно до него, достатъчно близо, за да може да го докосне, един кон без ездач се въртеше в дивашки кръгове и риташе срещу нансурите. Мъжете наоколо, които го нарязаха до смърт, бяха толкова нагъсто, че изглеждаха все едно са сковани заедно с гвоздеи.

Нансурските редици бяха почти неразкъсани и те се биеха с упорство и професионализъм. Утемотите изглеждаха диви и малобройни пред тях, като просяци в небоядисаните си кожи и плячкосани брони. Навсякъде около него съплеменниците му падаха. Видя братовчед си Окюир свален от коня с куки и размазан на земята. Мерна и племенника си Малути, който се гърчеше под падащи мечове, все така крещейки утемотския боен вик. Толкова много ли бяха повалени вече?

Наюр погледна към терена зад гърба си в очакване да види втора вълна утемотски копиеносци. Ако се изключеше един самотен кон, куцукащ към реката, околността бе пуста. Видя мъжете от племето си в далечината, които тъпчеха в началните си позиции и гледаха, вместо да препускат. Какво ставаше?

Предателство?

Предателство! Той се огледа в търсене на Банут и го намери свит в близките треви, притиснал ръце към стомаха си, сякаш гушнал играчка. Един нансур се измъкна от обкръжаващото ги меле и изтегли късия си меч, за да го забие в гърлото му. Наюр грабна едно паднало копие от земята и го хвърли. Войникът го видя и глупаво вдигна щита си. Копието проби горния ъгъл и свали щита надолу с тежестта си. Наюр скочи напред, сграбчи дръжката и свирепо я издърпа, а с нея и мъжа. Войникът скочи на ръце и колене, опита се да избегне вдигнатия му меч, а после се свлече на земята, обезглавен.

Наюр сграбчи Банут за ризницата и го извлече от мелето. Старият воин се изсмя, а от устните му покапа кръв.

— Зунурит си спомни услугата, сторена му от Юрсалка! — извика той.

Наюр го изгледа ужасено.

— Какво си направил?

— Убих те! Убих родоубиеца! Ревливият педераст, който иска да ни бъде вожд!

През глъчката изреваха рогове. За един миг в обруленото лице на Банут Наюр видя баща си. Ала Скийота не беше умрял по този начин.

— Гледах те онази нощ! — изхриптя Банут, а гласът му ставаше все по-висок от агонията. — Видях истината на онова… — Тялото му се сви и разтресе в убийствена кашлица. — … онова, което се случи преди тридесет години. И я разказах на всички! Сега утемотите ще се избавят от гнета на твоя позор!

— Не знаеш нищо! — извика Наюр.

— Зная всичко! Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!

Любовник?

Очите на Банут започваха да стават стъклени, сякаш гледаше нещо бездънно.

— Твоето име е името на срама — изстена той. — В името на Мъртвия бог, аз ще го изтрия от света!

Кръвта на Наюр сякаш бе станала чакъл. Той извърна поглед и в очите му се появиха сълзи. Ревливец.

През стената от борещи се и сечащи фигури мерна Сакерут, приятеля си от детинство, който падна от отстъпващия си кон. Спомни си как ловяха риба заедно под широкото лятно небе. Спомни си… Не.

Педераст. Това ли си мислеха?

— Не! — изръмжа той и се обърна отново към Банут. Старата желязна ярост най-сетне се беше върнала. — Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже. — Той заби меча си в земята и сграбчи удивения мъж за гърлото. — Никой не е убил толкова много! Никой не носи толкова много свещени белези! Аз оценявам позора и честта. И ще направя и твоята оценка!

Чичо му започна да се дави, опита се да го удари с хлъзгави от кръвта длани. После се отпусна. Удушен. Така, както се душаха женските бебета и робите.

Наюр взе меча си и се запрепъва встрани от трупа, оглеждайки се с празен поглед. Труповете на коне и мъже покриваха като рисунка земята около него. Превърнати в малки групички воини без коне, неговите утемоти отстъпваха пред блестящата стена на пехотата. Неколцина нададоха отчаян рев към далечните си съплеменници, осъзнали, че са били изоставени. Неколцина, останали без достойнство, се опитаха да избягат. Други се струпаха около Наюр.