Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Нечий смях се извиси над мърморенето на заобиколилите го съплеменници. Наюр рязко завъртя глава наоколо. На него? На него ли се смееха?

— Не — отвърна разсеяно, докато гледаше лицата зад раменете на Банут. — Икурей Конфас не е луд.

Банут се изплю — жест, предвиден — или поне Наюр така предположи — за нансурския екзалт-генерал.

— Говориш тъй, сякаш го познаваш.

Наюр изгледа ядно стария мъж, опитвайки се да прецени презрението в тона му. В определен смисъл той наистина познаваше Конфас. Когато нападнаха империята предишната есен, успя да залови няколко нансурски войници и те бърбореха за своя екзалт-генерал с възхищение, което привлече интереса му. С нагорещени въглени и сурови въпроси Наюр успя да научи много за Икурей Конфас, за гениалността му в Галеотските войни, за смелите му тактически прийоми и тренировъчни режими — достатъчно, за да разбере, че този човек е различен от всеки, когото бе срещал на бойното поле досега. Ала това знание нямаше стойност при стари змии като Банут, които така и не му бяха простили убийството на баща му.

— Отиди при Зунурит — нареди Наюр с пълното съзнание, че кралят на племената няма да иска да се занимава с утемотски пратеник. — Разбери какви са намеренията му.

Банут не се подведе.

— Ще взема Юрсалка с мен — каза той дрезгаво. — Той се ожени за една от дъщерите на Зунурит, онази уродливата, миналата пролет. Може би кралят на племената ще си спомни тази щедрост.

Банут отново се изплю, сякаш за да подсили думите си, и пришпори коня си сред обкръжилите ги утемоти.

Наюр стоя дълго време самотен на коня си, загледан незрящо в пчелите, които се стрелкаха между разлюлените цветове на лилавата детелина под него. Нансурите продължаваха да бият щитовете си в далечината. Слънцето бавно обхвана долината в горещата си хватка. Конете тропаха нетърпеливо.

Междувременно прозвучаха още рогове и нансурите спряха дрънченето. Шумът, който се разнасяше от неговото племе и околните воини, се усили и в гърдите му се разпали ярост, която измести мъката. Те винаги си говореха един на друг и никога с него, сякаш той беше мъртвец сред тях. Спомни си всички онези, които бе избил в първите няколко години след смъртта на баща му, всички утемоти, които се бяха опитали да изтръгнат Бялата юрта на вожда от безчестието на името му. Седем братовчеди, един чичо и двама братя. В него пламтеше упорита ярост, която не му позволяваше да отстъпи, независимо колко неправди се трупаха върху му, независимо от шепотите и присвитите погледи. Той щеше да убие всички и всеки, независимо враг или роднина, преди да отстъпи.

Впери погледа си в блестящия пейзаж на армията на Конфас.

Ще те убия ли днес, екзалт-генерале? Мисля, че да.

Внезапно нечии викове отляво привлякоха вниманието му. Над струпването на оръжия и конници видя знамето на Зунурит, което се вееше на фона на облаците. Боядисани конски опашки се мятаха нагоре и надолу, предавайки заповедта за бавно настъпление. Далеч на север скилвендите вече бяха започнали да се спускат по склоновете. Наюр извика на своето племе и подкара жребеца си към реката, стъпквайки детелините и прогонвайки пчелите. Росата се бе изпарила и сега тревата шумолеше около копитата на коня му. Въздухът миришеше на затопляща се почва.

Скилвендската орда бавно обгърна източната долина. Докато напредваше през шубраците, Наюр мерна Банут и Юрсалка, които се спускаха към него през откритото пространство. Кожените им колчани се люлееха на бедрата им, а щитовете отскачаха от задниците на конете им. Прескочиха някакви храсталаци и Банут почти падна от седлото заради плитка дупка, скрита от другата им страна. След няколко мига спряха жребците си до Наюр.

Поради някаква причина изглеждаха дори по-неспокойно край него от обикновено. След един заговорнически поглед към Банут, Юрсалка впи безизразни очи в Наюр.

— Ние трябва да поемем най-южния брод, а после да се разположим срещу насуеретската колона от лявата страна на врага. Ако Конфас напредне, преди да сме се разположили, трябва да се оттеглим на юг и да го ударим по фланговете.

— Зунурит ли ви го каза?

Юрсалка кимна внимателно. Банут го гледаше с присвити очи, в които пламтеше злобно задоволство.

Докато се поклащаше върху коня си, Наюр погледна към Киют, оглеждайки алените знамена в лявата част на имперската армия. Намери това на насуеретската колона бързо: черното слънце на Нансур, разполовено от орлово крило, с шеикския символ за числото девет, избродиран в златно отдолу.