Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Наглостта на това твърдение изтръгна викове от струпалите се наоколо вождове. Зунурит се изсмя тъжно като човек, който е сбъркал наивитета с мъдрост.

— Вие, утемотите, живеете далеч от империята — каза той, все едно обясняваше на идиот, — така че невежеството ти за имперската политика е нещо нормално. Как би могъл да знаеш, че популярността на Икурей Конфас нараства, докато тази на чичо му, императора, намалява? Говориш така, сякаш той е пратен тук да завладява, а всъщност е дошъл, за да умре!

— Шегуваш ли се? — извика отчаяно Наюр. — Поглеждал ли си армията му? Елитната им конница, норсирайските им войски, почти всички полкове в имперската армия, дори и собствената еотическа стража на императора! Те са оголили цялата империя, за да съберат тази експедиция. Сигурно са сключвали договори, обещали са и са похарчили цели богатства. Това е завоевателна армия, а не погребална процесия за…

— Питай мемоаристите! — прекъсна го рязко Зунурит. — И други императори са жертвали толкова, ако не и повече. Зерий трябва да заблуди Конфас, нали?

— Ба! А казваш, че утемотите не знаят нищо за империята! Нансуриумът е под обсада. Не може да си позволи да загуби дори част от подобна армия!

Зунурит се наведе напред от седлото си и вдигна заплашително юмрук. Веждите му се смръщиха над злобните очи. Ноздрите му се разшириха.

— Тогава каква по-добра причина да ги смажем сега! После ще пометем Великото море както дедите ни от древността! Ще съборим храмовете им, ще забременим дъщерите им и ще посечем синовете им!

Наюр чу разтревожено как в утринния въздух се разнесоха одобрителни възгласи. Той ги заглуши с убийствен поглед.

— Всички ли сте заслепени пияници? Каква по-добра причина да оставим нансурите да се изтощят?! Какво мислите, че щеше да направи Конфас, ако беше сред нас? Какво…

— Щеше да вади меча ми от задника си! — извика някой и всички избухнаха в смях.

Тогава Наюр го надуши, добронамереното другарство, което представляваше просто заговор да се подиграват на един-единствен човек. Устните му се изкривиха в гримаса. Винаги едно и също, независимо какви претенции имаше за опит и разум. Те го бяха преценили още преди години… и го възприемаха като недостоен.

Ала оценяването е неспирно…

— Не! — изрева той. — Би ви се смял така, както сега вие се смеете на мен! Щеше да каже, че кучето трябва да бъде пречупено, а аз познавам тези псета! По-добре, отколкото те се познават. — В гласа и изражението му се бе прокраднало умоление и той се помъчи да го потуши. — Чуйте. Трябва да ме чуете! Конфас залага всичко на точно този съвет сега — на нашата арогантност, на нашите… сковани от обичаи мисли. Направил е всичко по силите си да ни провокира! Не го ли виждате? Ние решаваме дали той ще се окаже гениален стратег. Само ние можем да го превърнем в глупак. Като направим единственото, което го ужасява, онова, което с всички сили се е опитал да предотврати. Трябва да изчакаме! Да го изчакаме да дойде при нас!

Зунурит го гледаше напрегнато, докато говореше, с очи, които блестяха от злобно наслаждение. Сега той се усмихна презрително:

— Наричат те Човекоубиеца, Наюр, говорят за могъществото ти на бойното поле, за безкрайния ти глад за свещено кръвопролитие. Но сега… — Той поклати глава с престорено съжаление. — Къде е този глад, утемоте? Или вече трябва да те наричаме Времеубиеца?

Още смях, като нож в сърцето му, гърлен и груб, едновременно искрен като при простите хора, но и оцветен с неприятна злост — звука на низши мъже, наслаждаващи се на унижението на някой по-велик от тях. Ушите на Наюр забучаха. Земята и небето се свиха, докато целият свят не се превърна в смеещи се лица с пожълтели зъби. Той усети как у него се пробужда втората му душа, онази, която помрачаваше слънцето и боядисваше земята с кръв. Смехът им секна пред заплахата, която разпознаха. Погледът му изтри дори усмивките от лицата им.

— Утре — обяви Зунурит, като нервно насочи пъстрия си кон към далечното нансурско укрепление — ще пожертваме цяла нация пред Мъртвия бог. Утре ще заколим цяла империя!

Множество конници яздеха бавно сред хладната и сивкава от утринната роса трева, полюшвайки се тихо на дървените си седла. Бяха изминали почти осем години от битката при Зиркирта, осем години, откак Наюр за последен път видя подобно струпване на народа. Огромните колони, следвани от вождовете си, покриваха склоновете и върховете на почти цяла миля разстояние. Скрити зад гъсталаци от вдигнати копия, стотици знамена от конска кожа се издигаха над масите, бележейки племена и обединения от степта.