Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Зерий погледна лицето на Скейос и видя там тревога, вместо пресметливост. Старецът се намръщи. Какво ставаше?

Скейос… Кажи ми какво да кажа! Какво има предвид?

— Нямаш ли думи, Икурей? — гласът-заместник на Малахет звучеше презрително. — Ето ти нещо, с което да се задавиш: Майтанет е подписал договор с Алените кули . В този миг алените магове се готвят да се присъединят към Свещената война. Майтанет вече притежава школа, при това такава, която прави твоя имперски саик смешен и като численост, и като сила. Както казах, твоята роля е поставена под съмнение.

— Невъзможно! — изплю Скейос.

Зерий се извъртя към стария съветник, вцепенен от наглостта му.

— Какво става, Икурей? Оставяш псетата си да лаят на масата ти?

Зерий знаеше, че трябва да е вбесен, ала подобен изблик от Скейос беше… безпрецедентен.

— Но той лъже, Бог сред смъртни! — извика съветникът. — Това е езически номер, за да ни накара да отстъпим…

— А защо им е да лъжат? — прекъсна го Семемкетри, очевидно горящ от нетърпение да унизи стария си дворцов враг. — Не мислиш ли, че езичниците искат ние да командваме Свещената война? Или си въобразяваш, че предпочитат да се договарят с Майтанет ?

Нима бяха забравили присъствието на своя император? Говореха така, сякаш той е измислица, нуждата от която е приключила. Мислят ме за незначителен?

— Не — отвърна Скейос. — Те знаят, че Свещената война е наша, но искат да мислим, че не е!

Зерий изпита натрупваща се в стомаха му ледена ярост. Тази нощ щеше да има писъци.

Двамата мъже или си спомниха мястото си, или усетиха настроението му, защото внезапно замълчаха. Преди две години един зеюм бе забавлявал двора на императора с обучени тигри. После Зерий го бе питал как успява да командва такива свирепи зверове само с един поглед.

— Понеже — каза им тогава огромният чернокож мъж — те виждат бъдещето си в очите ми.

— Трябва да простиш на пламенните ми слуги — каза Зерий на духа, обитаващ лицето на кишаурима. — Можеш да си сигурен, че аз няма да го сторя.

Лицето на Скаурас потрепери, а после се появи отново, сякаш кимаше над някакъв невидим лъч светлина. Старото куче сигурно се смееше. Зерий почти виждаше как забавлява падиражаха с описания за безредието в имперския двор.

— Тогава ще скърбя за тях — каза сапатишахът.

— Запази скръбта си за собствения си народ, езичнико. Независимо от това кой контролира Свещената война, вие сте обречени.

Фанимите наистина бяха обречени. Въпреки вбесяващата си наглост, думите на Семемкетри отпреди няколко мига бяха верни. Падиражахът искаше те да командват Свещената война. Защото с фанатици не можеше да се сключи договор.

— Ах, силни думи! Най-накрая говоря с императора на нансурите. Кажи ми, тогава, Икурей Зерий III, сега, когато разбираш, че и двамата се пазарим от позицията на слабостта, какво предлагаш?

Зерий се умълча, обладан от хладна пресметливост. Винаги бе най-хитър, когато се ядосаше. Алтернативите се търкаляха през душата му и повечето от тях се въртяха около Майтанет и демоничния му интелект. Спомни си Калмемунис и омразата му към неговия братовчед, Нерсей Прояс, наследник на трона на Конрия…

И тогава разбра.

— За мъжете на Бивника ти и твоят народ сте само жертвоприношение, сапатишах. Те говорят и мислят така, сякаш триумфът им вече е изписан в скрижалите. Може би ще дойде време, когато ще те уважават така, както аз.

— Шрай лаксара ка.

— Искаш да кажеш ще се страхуват.

Сега всичко зависеше от неговия племенник далеч на север. Повече отвсякога. Поличбите…

— Както казах… уважават.

Наюр урс Скийота откри краля на племената и другите, струпани на хребета, който им предоставяше панорамна гледка към планините Хетанта и нансурската армия, лагеруваща под тях. Той накара сивия си кон да спре и ги огледа от разстояние, а сърцето му бумтеше сякаш кръвта му бе станала твърде гъста. За момент се почувства като момче, отхвърлено от по-големите си братя и злонамерените им приятели. Почти очакваше да чуе подигравки, донесени от вятъра.