Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Трябваше да те убия! — изпищя тя. — Да те удуша със собствената ти пъпна връв!

Зерий се разсмя неудържимо. Стара и изплашена! За пръв път му се видя дребна и прозаична, далеч от непоколебимия и всезнаещ матриарх, каквато изглеждаше винаги. Майка му беше жалка!

Това почти си струваше загубата на империята.

— Отведи я в покоите й — каза той на гиганта. — И нека лечителите ми се погрижат за нея.

Истрия беше изнесена, все така мятайки се и крещейки, от терасата. Огромните Андиамински простори погълнаха убийствените й писъци.

Богатите цветове на залеза бяха избледнели в здрача. Слънцето бе наполовина скрито, обрамчено от лилава облачна мантия. За няколко мига Зерий просто остана неподвижен, дишайки дълбоко, стиснал длани, за да спре треперенето. Свитата му го гледаше нервно с крайчеца на очите си. Стадото…

Накрая Генкелти, чието норсирайско наследство го правеше по-открит, отколкото бе учтиво, наруши тишината:

— Бог сред смъртни, мога ли да говоря?

Зерий махна раздразнено за позволение.

— Императрицата, Бог сред смъртни… Онова, което каза…

— Страховете й са оправдани, Генкелти. Тя просто изрече истината, скрита в сърцата на всички ни.

— Но тя заплаши да ви убие!

Зерий удари капитана през лицето. Ръцете на русия мъж за миг се стегнаха в юмруци, после се разтвориха. Той изгледа яростно краката на своя господар.

— Извинявам се, Бог сред смъртни. Просто се боях за…

— За нищо — каза рязко Зерий. — Императрицата остарява, Генкелти. Отливът я е изтеглил надалеч и тя не вижда брега. Просто изгуби самообладание.

Генкелти падна на земята и притисна устни към дясното му коляно.

— Достатъчно — каза Зерий и издърпа капитана на крака.

Остави пръстите си да се задържат за миг върху разкошните сини татуировки, покриващи предмишниците на мъжа. Очите му пламтяха. Главата го болеше. Но се чувстваше невероятно спокоен.

Обърна се към Скейос.

— Някой ти донесе съобщение, стари приятелю. Да не би да са новини от Конфас?

Луд въпрос, но странно тривиален, когато го задаваш без дъх.

Когато Съветникът се поколеба, треперенето се върна.

Моля те… Седжен, моля те.

— Не, Бог сред смъртни.

Зерий почти залитна от замайващото облекчение.

— Какво беше тогава?

— Фанимите са пратили посланик в отговор на желанието ви за преговори.

— Добре… добре!

— Но не е просто посланик, Бог сред смъртни. — Скейос облиза тънките си старчески устни. — Кишаурим. Фанимите са ни пратили кишаурим.

Слънцето залезе, а с него сякаш и надеждата.

Мангалите трепереха като разпокъсан плат на вятъра в двора, избран от Генкелти за срещата. Заобиколен от черешови дървета-джуджета и плачещи върби, Зерий стисна здраво хораето си, докато кокалчетата му не заплашиха да се счупят. Огледа мрака на околните порти и несъзнателно започна да брои сенчестите мъже там. Обърна се към слабия магьосник вдясно от него: Семемкетри, върховен учител на неговия имперски саик.

— Достатъчно ли са?

— Повече от достатъчно — отвърна мъжът възмутено.

— Мери си тона, върховни учителю — сопна се Скейос, застанал от лявата страна на Зерий. — Нашият император ти зададе въпрос.

Семемкетри сведе сковано глава, сякаш против волята си. В големите му влажни очи проблеснаха отразени пламъци.

— Тук има трима от нас, Бог сред смъртни, и дванадесет стрелци, които до един носят хорае.

Зерий потрепери.

— Трима? Само ти и още двама ли сте останали?

— Нямаше как иначе, Бог сред смъртни.

— Разбира се.

Зерий си помисли за хораето в дясната си ръка. Можеше да смири претенциозния маг с едно докосване, но така щяха да останат само двама други. Как само мразеше магьосници! Почти толкова, колкото ненавиждаше факта, че са му нужни.

— Идват — прошепна Скейос.

Зерий стисна хораето толкова здраво, че руните, гравирани по него, сякаш дамгосаха дланта му.

Двама еотически стражи влязоха в двора с фенери вместо оръжия в ръцете. Заеха места от двете страни на бронзовата врата, а Генкелти, все така в церемониалната си броня, мина между тях, следван от закачулена фигура, облечена в черна ленена роба. Капитанът поведе посланика до отреденото място, където светлинните кръгове, хвърляни от четирите мангала, се застъпваха. Зерий виждаше само част от устните и лявата буза на мъжа под качулката, въпреки тях.

Кишаурим. За нансурите само скилвендите бяха по-омразни. Нансурските деца — дори децата на императорите — бяха откърмени с истории за езическите магьосници-жреци, за скверните им ритуали и неразгадаеми сили. Дори промълвяването на името им всяваше ужас в нансурското сърце.