Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Защо им е да ме унижават така?

Ала той не беше дете. Окървавен в много битки, той бе вождът на утемотите, скилвендски ветеран на повече от четиридесет и пет лета. Притежаваше осем жени, двадесет и трима роби и повече от триста глави добитък. Бе създал тридесет и седем сина, деветнадесет от които чистокръвни. Ръцете му бяха набраздени от свазондите — ритуалните белези на повече от двеста убити врагове. Той бе Наюр, прекършващия коне и мъже.

Мога да убия всеки от тях — да го стрия на кървава каша! — а те ме обиждат така? Какво съм сторил?

Но като всеки убиец, и той знаеше отговора. Обидата не бе в това, че го обезчестяваха, а в наглостта им да си мислят, че разбират.

Пламтящото над покритите със сняг върхове слънце къпеше събралите се вождове в бледо утринно злато. Изглеждаха като воини от различни народи и епохи, въпреки покритите с шипове киански бойни шлемове, които носеха ветераните от битката при Зиркирта. Някои бяха облекли антични люспести брони, други — нагръдници и ризници с различна изработка — плячка от отдавна мъртви инритски принцове и благородници. Само белязаните им ръце, каменни лица и дълга черна коса ги бележеха като народа — като скилвенди.

Зунурит, техният крал на племената по всеобщ избор, бе седнал в средата с лява ръка, надменно облегната на бедрото, а дясната вдигната към далечината. Като че ли насочен от него, ездачът от едната му страна вдигна назъбения полумесец на лъка си. Наюр мерна брезова стрела, която полетя в небето, видя я как изчезва в тревата на половината път до реката. Измерваха разстояния, осъзна той, което можеше да означава само, че планират атаката си.

Без мен. Можеше ли просто да са забравили?

Наюр изруга и подкара жребеца си към тях. Задържа лицето си обърнато на изток, за да си спести унижението от подигравателните им погледи. Река Киют се виеше през дъното на долината — черна, с изключение на замръзналите области в плитките бързеи. Дори от това разстояние лесно виждаше нансурската армия, струпана по бреговете й, която сечеше малкото останали тополи, за да ги отнесат после конските впрягове. Защитен от ров и дървено укрепление, имперският лагер се намираше на около една миля разстояние — огромен правоъгълник от безбройни палатки и каруци под планината, която мемоаристите наричаха Сактута — Двата бика.

Преди три дни той бе удивен и отвратен от тази гледка. Това, че нансурите бяха нахлули в пределите им бе достатъчна наглост, но да забият стълбове и да издигнат стени?

Сега обаче това го изпълваше само с мрачно предчувствие.

Наюр оголи зъби и навлезе сред братята си вождове.

— Зунурит! — изрева той. — Защо не бях извикан?

Кралят на племената изруга и дръпна рязко юздата на дорестия си кон, за да застане с лице към него. Утринният вятър разрошваше подплатата от лисича кожа на кианския му боен шлем. Той изгледа Наюр с неприкрито презрение и каза:

— Беше призован като всички други, утемоте.

Наюр бе срещнал Зунурит само преди пет дена, скоро след като пристигна със своите утемотски воини. Взаимната им неприязън стана очевидна незабавно, като при ухажори на една и съща красавица. Вождът не се съмняваше, че презрението на Зунурит се корени в скандалните слухове за отдавнашната смърт на баща му. Почвата за неговата враждебност обаче му се губеше. Може би просто бе срещнал неприязънта с неприязън. А може би причината бе коприненият подгъв на туниката му от овча кожа или пък вродената суета в усмивката му. Омразата нямаше нужда от причини, дори и само защото те бяха така много и толкова лесни за откриване.

— Не бива да атакуваме — каза Наюр в прав текст. — Това е детинска глупост.

Неодобрението увисна като миризма на мускус в утринния въздух. Другите вождове го огледаха преценяващо с неразгадаеми изражения. Въпреки слуховете, които без съмнение бяха чували, белязаните ръце на Наюр изискваха уважение, дори дадено с нежелание. Никой сред тях, той бе сигурен в това, не беше убил наполовина толкова врагове.

Зунурит се наведе и се изплю в тревата — жест на неуважение.

— Глупост? Нансурите серат, пикаят и се шибат на свещената ни земя, утемоте. Какво предпочиташ да направя? Да преговарям? Да капитулирам и да пратя данък на Конфас?

Наюр обмисли дали да злепостави мъжа, или плана му.

— Не — отвърна накрая, избирайки мъдростта. — Предпочитам да изчакаме. Икурей Конфас — той вдигна ръка и стисна дебелите си пръсти в юмрук, — е в капан. Конете му се нуждаят от богати пасбища, а нашите — не. Мъжете му са свикнали на покриви, на възглавници, на вино и на комфорта на леки жени, докато нашите спят на седлата си и им стига кръвта на конете им. Чуй думите ми — докато дните изминават, еленът ще заподскача в сърцата им, а чакалът — в стомасите им. Ще познаят страх и глад. Укрепленията им от пръст и дърво ще започнат да им се струват повече като затвор, отколкото като защита. И скоро отчаянието им ще ги подтикне към бойно поле по наш избор!