Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Сред събралите се вождове се чу тихо мърморене и Наюр прехвърли поглед от лице на лице. Някои бяха млади и нетърпеливи да пролеят кръв, ала повечето притежаваха коравата мъдрост на много битки — стари, обрулени лица като неговото. Тези мъже бяха оцелели многократно след нетърпението на младостта и все пак запазваха силата си; те щяха да видят мъдростта в думите му.

Но Зунурит не изглеждаше впечатлен.

— Вечен тактик, а, утемоте? Кажи ми, Наюр урс Скийота, ако влезеш в юртата си и завариш мъже, нападнали жените ти, каква тактика ще предприемеш? Ще ги чакаш ли в засада отвън, където успехът ти ще е най-сигурен? Ще чакаш ли, докато те оскверняват и огнището, и утробите ти?

Наюр се изсмя, забелязвайки за пръв път двата липсващи пръста на лявата ръка на Зунурит. Дали глупакът изобщо можеше да опъне лък?

— Подножието на Хетанта е доста различно от моята юрта.

— Нима? Това ли ни казват мемоаристите?

Не толкова хитростта му шокира Наюр, колкото осъзнаването, че го е подценил.

Очите на Зунурит проблеснаха триумфално.

— Не. Мемоаристите казват, че битката е нашето огнище, земята — наша утроба, а небето — нашата юрта. Нападнаха ни така, все едно Конфас е изнасилил жените ни и е разбил огнищата ни. Осквернени. Опетнени. Унижени. В момента сме минали предела на изчисления и тактически предимства, утемоте.

— Ами победата ни над фанимите в Зиркирта? — попита Наюр.

Повечето от събралите се мъже бяха присъствали преди осем години, когато самият той бе покосил Хасжинет, кианския генерал.

— Какво за нея?

— Колко време отстъпваха племената пред кианците? Колко дълго им пускахме кръв, преди да счупим гръбнака им?

Той дари Зунурит с мрачна усмивка — същата, която толкова често караше жените му да плачат. Кралят на племената замръзна.

— Но това…

— Е различно ли, Зунурит? Как може една битка да е като юрта, но да не е като друга битка? В Зиркирта ние проявихме търпение. Изчакахме и по този начин унищожихме тотално могъщ враг.

— Но сега въпросът не е само в чакането, Наюр — разнесе се трети глас. Това беше Окнаи Едноокия, главатар на могъщите мунуяти от вътрешните земи. — Въпросът е колко дълго трябва да чакаме. Скоро ще започне сушата и онези от нас, които живеят в сърцето на степта, трябва да подкарат стадата си към летните пасища.

Тази забележка бе последвана от много викове, сякаш това бе първото разумно нещо, казано този ден.

— Така е — добави Зунурит, оживен от неочакваната подкрепа. — Конфас е дошъл със солидни запаси, керванът с провизиите му е по-голям от цялата му армия. Колко дълго трябва да чакаме, за да почнат еленът и чакалът да гризат сърцата и коремите им? Месец? Два? Дори шест?

Той се обърна към другите и бе възнаграден от гърлено съгласие.

Наюр прокара ръка през косата си и огледа враждебните лица около себе си. Разбираше грижите му, тъй като те бяха и негови. Прекалено дълго отсъствие носеше много рискове. Пренебрегваните стада означаваха вълци, глад, болести. Ако към това се добавеше заплахата от робски въстания, непокорни съпруги, а за племена на северната граница на степта като неговото — и сранки — подтикът за бързо завръщане ставаше неустоим.

Той се обърна към Зунурит и осъзна, че решението за атака не е нещо, което той е насилил вождовете да приемат. Въпреки че знаеха колко опасна е прибързаността, те искаха да приключат тази война веднага, при това много по-силно, отколкото при Зиркирта. Но защо?

Всички очи се насочиха към него.

— Е? — попита Зунурит.

Дали Икурей Конфас беше предвидил това? Наюр не се съмняваше, че е лесно да се научат различните изисквания, които сезоните поставяха пред народа му. Дали Конфас умишлено бе избрал седмиците преди лятната суша?

Мисълта замая Наюр с усложненията, които водеше след себе си. Внезапно всичко, което бе видял и чул от присъединяването си към ордата, добиваше ново значение: сексуалните извращения върху скилвендските пленници, подигравателните посланици, дори разположението на нужниците им — всичко това бе предвидено да озлоби народа и да го принуди да атакува.

— Защо? — попита рязко Наюр. — Защо Конфас ще носи толкова много провизии?

Зунурит изсумтя.

— Защото това е степта. Тук няма храна.

— Не. Защото очаква война на търпение .

— Именно! — възкликна кралят на племената. — Той възнамерява да чака, докато гладът принуди племената да се разотидат. Затова и трябва да атакуваме незабавно!

— Да се разотидат? — извика Наюр, удивен, че разкритието му толкова лесно може да се изврати. — Не! Той възнамерява да чака, докато гладът или гордостта принуди племената да атакуват .