Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Толкова много!

Дали Икурей Конфас съзнаваше какво е сторил? Природата на скилвендите бе да се делят на малки групи и ако се изключат ритуалните погранични нападения на Нансуриума, те прекарваха по-голямата част от времето си да се избиват едни други. Тази склонност към вражда и кръвопролитни войни бе най-голямата защита на империята от расата им, по-голяма дори от пробиващите небесата планини Хетанта. Като нахлуваше в степта, Конфас бе споил народа в едно цяло и по този начин бе създал най-голямата опасност за империята от цяло поколение насам.

Какво можеше да оправдае подобен риск? Икурей Зерий бе заложил самата империя на племенника си без очевидна причина. Какви обещания му беше дал Конфас? Какви обстоятелства го бяха принудили?

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха, Наюр беше сигурен в това. И все пак, докато гледаше редиците бронирани конници, не можеше да не съжали за по-ранните си съмнения. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше мрачни и готови за война ездачи, с кожи, закачени за кръглите щитове, с коне, покрити с поли, в които бяха пришити нансурски и киански монети. Десетки хиляди скилвенди, калени от жестоките сезони и безконечна война, сега стояха обединени като в дните от легендите. Каква надежда би могъл да има Конфас?

Нансурски рогове проехтяха в подножието на планините, стряскайки хора и коне. Всички очи се обърнаха към широкия хребет, скриващ долината. Сивият жребец на Наюр изсумтя и заблъска земя с копито, с което разлюля скалповете, които красяха юздите му.

— Скоро — промърмори той и спря главата на коня със здрава ръка. — Скоро ще се отприщи лудостта.

Наюр винаги си спомняше часовете преди битка като нетърпими и заради това винаги се изненадваше, когато му се наложеше да ги изтърпи. Имаше моменти, когато мащабът на предстоящото го сграбчваше и го оставяше вцепенен, като човек, който току-що е избегнал смъртоносно падане. Ала подобни мигове бяха кратки. Като цяло часовете минаваха като всяко друго време, може би по-напрегнати и накъсани от проблясъци на омраза и благоговение, но скучни като цяло. Всъщност дори му се налагаше да си напомня за предстоящото безумие.

Наюр бе първият от племето си, който достигна хребета. Пламтящото слънце между два върха, подобни на зъби, ги заслепи и изминаха няколко мига преди да е в състояние да различи далечните редици на имперската армия. Пехотата образуваше дълга линия по открития терен между реката и нансурското укрепление. Стрелци на коне бродеха по начупените хълмове пред тях, разположени така, че да пречат на скилвендите да прекосят Киют. Сякаш за поздрав към древния си враг, нансурските рогове изтътнаха отново, разкъсвайки тишината на студения утринен въздух. От редиците им се надигна могъщ рев, последван от глухото дрънчене на мечове, удрящи се в щитове.

Докато другите племена се събираха на хребета, Наюр огледа нансурите с ръка, вдигната срещу слънцето. Фактът, че бяха заели позиция по средата, вместо на източния бряг на реката, не го изненада, въпреки че очакваше Зунурит и другите вождове в момента да се мъчат да променят плановете си. Опита се да преброи редиците — формациите им изглеждаха необичайно големи, — но не можеше да се концентрира. Абсурдният мащаб на обстоятелствата му тежеше почти физически. Как можеха да се случват подобни неща? Как можеше цели народи…

Той сведе глава и разтърка врата си, докато си преговаряше поредицата самообвинения, която винаги поглъщаше подобни срамни мисли. Пред вътрешния си взор видя своя баща Скийота и почерняващото му лице, докато се задушаваше в калта.

Когато вдигна поглед, мислите му бяха празни, както и изражението му. Конфас. Икурей Конфас бе центърът на онова, което предстоеше да се случи, не Наюр урс Скийота.

Нечий глас го стресна — Банут, братът на мъртвия му баща:

— Защо са се разположили толкова близо до укреплението си? — Старият воин прочисти гърло — звук като цвилене на кон. — Очаквахме да използват реката, за да спрат устрема ни.

Наюр поднови изучаването на имперската армия.

— Защото Конфас се нуждае от решаваща битка. Иска да изтеглим своите редици от неговата страна на реката. Така няма да имаме място за маневри и ще сме принудени да заложим всичко в открита конфронтация.

— Да не е луд?

Банут беше прав. Конфас трябваше да е луд, ако си мислеше, че хората му могат да надвият в битка лице в лице. В отчаянието си кианците бяха опитали нещо подобно в Зиркирта преди осем години, но си бяха спечелили само катастрофа. Народът не се пречупваше.