Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Капан — промърмори той. — Цялата битка е била опит да ни отнемат хорае!

Ала Наюр имаше собствено хорае — наследство от мъртвия му баща. С безчувствени пръсти и ръце, натежали от изтощение, той издърпа желязната сфера изпод бронята си и я стисна здраво.

Сякаш стъпил върху диплещия се дим и прахта, един схоластик се понесе към тях. Забави ход и се зарея на височината на дърво над главите им. Черната му копринена роба се развяваше под планинския вятър, а златните нишки, избродирани в нея, се виеха като змии във водата. Бяла светлина бликаше от очите и устата му. Залп от стрели примигна и се превърна в прах пред сферичните му защити. От ръцете му се спусна призракът на драконова глава. Наюр видя стъклени люспи и очи като кървава вода.

Величествената глава се сведе.

Той се обърна към Балаит и извика:

— Бягай!

Пастта се разтвори и избълва заслепяващ пламък.

Зъбите щракнаха. Кожата почерня и започна да се бели. Ала Наюр не изпита нищо, само топлината, която пламтящата сянка на Балаит хвърляше. Чу се моментен писък, а после звук от взривяващи се кости и вътрешности.

После пастта от ярък като слънцето огън изчезна. Удивен, Наюр осъзна, че се намира в средата на изпепелен кръг. Балаит и останалите утемоти още горяха и цвърчаха като свине на шиш. Въздухът миришеше на пепел и печено месо.

Всички са мъртви…

Могъщ вик прониза какофонията и през стената от дим и бягащи скилвенди той видя кървавата вълна от нансурски войници да тича към него през равнината.

Нечий чужд глас прошепна: „Оценката е неспирна…“

Наюр се затича, скачайки над убитите, борейки се като останалите да достигне тъмната линия на реката. Препъна се в една стрела, забита в земята, и се удари с главата напред в мъртъв кон. Подпря се на затоплените от слънцето хълбоци на животното, изправи се на крака и се втурна да тича. Подмина млад воин, който куцукаше със стрела в бедрото, а после и друг, коленичил в тревата и плюещ кръв. Тогава видя група от собствените му утемоти на коне, водени от Юрсалка. Наюр извика името си и въпреки че мъжът го погледна за миг, те продължиха да яздят. Той изруга и затича още по-бързо. Ушите му бучаха. Плюеше с всяко поемане на въздух. Пред себе си видя стотици скилвенди, струпали се по бреговете. Някои отчаяно се измъкваха от броните си, за да плуват, други тичаха на юг към бързеите и плитчините. Юрсалка и утемотският отряд прегазиха плувците и се спуснаха във водата. Много от конете им паднаха в капана на бързото течение, но няколко успяха да извлекат ездачите си до другия бряг. Земята стана по-стръмна и Наюр поглъщаше разстоянието с дълги отскоци. Прескочи още един мъртъв кон, а после прегази туфа диви цветя, разлюлени от вятъра. Вдясно от себе си видя отряд имперски кидрухили, които галопираха по склона, за да застигнат бегълците. Препъна се през едно тясно равно пространство и най-накрая се озова сред паникьосаните редици на народа си. Разблъска мъже встрани от пътя си, за да си проправи път към калта и премазаната трева по брега.

Видя как Юрсалка се бори с бързеите и бие подгизналия си кон, за да го отведе до другата страна. Една дузина утемоти го очакваха с паникьосани и тропащи в земята жребци.

— Утемоти! — изрева той и по някакъв начин те го чуха през глъчката. Двама посочиха към него.

Но Юрсалка извика нещо и заудря въздуха с длан. После те обърнаха конете си с празни изражения и следвани от него, се спуснаха на югозапад.

Наюр се изплю след отдалечаващите се фигури. Сграбчи ножа си и започна да реже каишите на нагръдника си. На два пъти почти го събориха във водата. Въздухът беше изпълнен с изплашени викове, които се усилваха с прииждащия тътен на копита. Чу свистенето на копия и писъците на коне. Стигна до най-долните си каиши. Около него се блъскаха тела и той се препъна. Забеляза един кидрухилски ездач, извисяващ се като черна сянка пред заслепяващото слънце. Най-накрая успя да се отърси от нагръдника и се завъртя към Киют. Нещо се разби в темето му. Гореща кръв се заизлива в очите му. Наюр падна на колене. Отъпканата земя го удари в лицето.

Писъци, вопли и звукът на тела, хвърлящи се в препускащата планинска река.

Също като баща ми , помисли, а после мракът се спусна вихрено върху него.

Дрезгави изтощени гласове, а на техния фон — далечният пиянски вой на певци. Болка, сякаш главата му бе прикована към земята. Тялото му беше като оловно, неподвижно като речната кал. Не можеше да мисли.