Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Не можеше да има друго обяснение.

Но би могъл да предположи, че и откровенията, като месото, могат да бъдат отровени от изминалите дни?

В началото всичко вървеше невероятно добре. След битката оцелелите скилвенди се оттеглиха дълбоко в степта. Няколко разпокъсани групи продължиха да преследват армията, но не можеха да сторят нищо, освен да нападат по някой патрул. Неспособен да устои на изкушението да забие ножа до край и да го завърти в раната, Конфас уреди десетина пленници да „подслушат“ офицерите му да хвалят онези племена, които са предали ордата. Същите тези пленници успяха, посредством смелост и хитрост, които не им принадлежаха, да избягат чудодейно. Сега Конфас знаеше, че скилвендите не само ще повярват на твърденията им за предателство, но и ще бъдат доволни. Много по-добре беше Народът да надвие Народа, отколкото нансурите да го сторят. Ах, сладки разногласия. Щеше да мине много време, преди скилвендите да излязат на бойното поле с единна воля.

Ако само разногласията можеха да се прекратят също толкова лесно. Няколко месеца по-рано Конфас обеща на чичо си, че ще отбележи обратния поход с копия с побити скилвендски глави. С тази цел нареди главата на всеки скилвенди, покосен при Киют, да бъде отрязана, насмолена и натоварена на каруца. Ала веднага, щом имперската армия прекоси границата, картографите и математиците започнаха да спорят за това на какво разстояние трябва да се разположат злокобните трофеи. Когато диспутът не утихна от само себе си, се намесиха и магьосниците от Имперския саик, които, като всички магьосници, се смятаха за по-добри картографи от картографите и по-добри математици от математиците. Последва бюрократична война, достойна за двора на чичо му, която в крайна сметка, следвайки безумната алхимия на ненавист и наранена гордост, доведе до убийството на Ератий — най-буйния сред имперските картографи.

Когато последвалото военно разследване не успя да разреши нито случая с убийството, нито спора, Конфас арестува най-активните участници във всяка фракция и използвайки няколко зле формулирани точки от Военния закон, ги наби публично. На следващия ден дебатът беше разрешен, което не го изненада особено.

Ала ако този дразнещ проблем бе омърсил екстаза му, то връщането в Момемн почти успя да го развали изцяло. Той откри, че лагерът на Свещената война е обградил столицата — огромен бедняшки квартал от палатки и колиби около стените на града. Колкото и притеснителна да беше гледката, Конфас все пак очакваше да бъде посрещнат от изпълнени с обожание тълпи. Вместо това оръфани банди инрити ревяха обиди, хвърляха камъни, а в един случай дори и запалени чували с човешки екскременти. Когато той прати своите кидрухили да разчистят път напред, избухна нещо, което можеше да се опише само като ожесточена битка.

— Те виждат само племенника на императора — обясни един офицер, пратен от чичо му. — Не мъжа, покорил скилвендите.

— Толкова много ли мразят чичо ми?

Офицерът сви рамене.

— Докато господарите им подпишат договора му, той ги снабдява само с толкова, колкото им е нужно, за да оцелеят.

Свещената война събираше стотици нови мъже всеки ден, каза му той, въпреки че според слуховете главните сили на Галеот, Се Тидон, Конрия и Велики Аинон все още се намираха на месеци път от Момемн. До момента само трима големи лордове се бяха наредили сред мъжете на Бивника: Калмемунис, палатинът на конрийската провинция Канампурея; Тарсчилка, херцог на някаква затънтена погранична област в Галеот; и Кумрезер, палатин-губернаторът на аинонската област Кутапилет. Всеки от тях бе отхвърлил свирепо настояването на императора да подпишат договора му. Оттогава насам преговорите бяха пропаднали до горчиво съревнование на воля срещу воля, като инритските лордове създаваха каквито проблеми можеха, без да си навлекат гнева на шриаха, а Икурей Зерий III излизаше с прокламация след прокламация в опит да им попречи и да ги изтормози още повече.

— Императорът е много щастлив от завръщането ви, лорд екзалт-генерале — завърши офицерът.

Конфас едва не се изсмя на глас при тези думи. Завръщането на съперник никога не радваше един император, но всеки император се радваше на завръщането на армията си, особено когато е под обсада. Какъвто в крайна сметка беше случаят. Конфас бе принуден да влезе в Момемн с лодка.

И сега големият триумф, който бе очаквал, най-важното от всяко друго признание за постижението му, бе засенчено от по-велики събития. Свещената война бе омаловажила славата му, бе смалила дори унищожението на скилвендите. Хората щяха да празнуват в негова чест, да, но по начина, по който празнуваха религиозни фестивали по време на глад: без желание, твърде заети с належащите събития, за да разберат наистина какво или заради кого празнуват.