Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Те искат Шимех… Шимех. Школите никога не са били в опасност.

Всяка секунда бе изпълнена с екзалтирания тътен на събралите се, но по някаква причина между онези на стълбите се усещаше някаква близост. Акамиан погледна към другите — онези, които бяха вдигнати в тълпата като него, треперещи и плувнали в пот от изтощение — но те до един бяха вперили поглед в нещо на стъпалата над него. Той вдигна поглед и се стресна от износен ботуш на не повече от педя разстояние от челото си. Погледна нагоре и видя човек, коленичил в коленете на друг. Мъжът плачеше, но примигна, за да прогони сълзите, а после го забеляза. Шокиран, Акамиан видя как лицето му просветва в разпознаване, а после се стяга в чутовна ярост — магьосник… тук .

Прояс.

Това беше принц Нерсей Прояс от Конрия… още един ученик, когото бе обичал. В продължение на четири години Акамиан го обучаваше в немагическите изкуства.

Но преди който и да е от двамата да продума, нечии ръце поведоха все така зяпналия принц встрани, а Акамиан се озова срещу безоблачното и изненадващо младолико лице на Майтанет.

Множествата ревяха, но между двамата се възцари свръхестествена тишина.

Лицето на шриаха потъмня, но сините му очи проблеснаха с… с…

Той заговори меко, сякаш на обичен човек:

— Онези като теб не са добре дошли тук, приятелю. Бягай.

И Акамиан побягна. Нима гарванът можеше да води война с лъва? И през цялото време, в лудостта на борбата с масите инрити, магьосникът можеше да мисли само за едно: Той може да вижда малцината.

Само малцината виждаха малцината.

Майтанет хвана Прояс здраво за ръката, а после прошепна достатъчно силно, за да пробие през ревящите хвалебствия на тълпите:

— Има много неща, които трябва да обсъдя с теб, принце мой.

Мислите на Прояс още бучаха от яростта и шока да види стария си учител, но той избърса сълзите от бузите си и кимна безмълвно.

Майтанет му посочи да следва Готиан, знатния върховен командир на шриалските рицари, който го поведе встрани от бляскавата шриалска процесия дълбоко в подобните на гробница коридори на Джунриюма. Готиан се опита да пусне няколко приятелски коментара, без съмнение с цел да подхване разговор, но в ума на Прояс се въртеше само една мисъл: Акамиан! Безочлива отрепка! Как би могъл да извършиш подобно престъпление?

Колко години бяха изминали, откак го видя за последно? Четири? Пет, дори? И цялото това време — прекарано в опит да прочисти сърцето си от влиянието му. Цялото това време водеше към този върховен момент в живота му, когато коленичи в краката на Светия отец, за да почувства величието му да го облива в златен прилив, за да целуне коляното му в един миг на чисто и абсолютно преклонение пред Бога…

Само за да види как Друсас Акамиан трепери на стъпалата под него! Непокаял се богохулник, сгърчен в сянката на най-святата душа, бродила по света в последните хиляда години. Майтанет. Великият шриах, който щеше да освободи Шимех, който щеше да свали ярема на императори и езичници от вярата на Късния пророк.

Акамиан. Някога те обичах, скъпи учителю, но това! Това е непростимо!

— Изглеждате смутен, принце мой — каза накрая Готиан, насочвайки го по поредния коридор. През отворените пространства се носеше димът на запалена смесица от ароматни клонки, и даряваше фенерите с ореол от светлина. Някъде наблизо един хор упражняваше песнопенията си.

— Извинявам се, лорд Готиан — отвърна той. — Денят беше наистина забележителен.

— Така е, принце мой — каза среброкосият върховен командир, а на лицето му разцъфна мъдра усмивка. — И му предстои да стане още по-забележителен.

Преди Прояс да успее да го попита какво има предвид, заобиколеният с колони коридор се отвори в обширна зала, в която също се издигаха колосални стълбове… или поне първоначално му се стори, че е зала, но бързо осъзна, че се намира в двор. Слънчева светлина се изливаше през далечния таван, пронизвайки здрача със скосените си лъчи и пресягайки пръсти между западните колони. Прояс примигна и се загледа над покрития с мозайка под на двора…

Възможно ли беше?

Той падна на колене.

Бивникът.

Огромен извит рог, разположен наполовина под слънцето и наполовина в сянка, увиснал на вериги, които се издигаха нагоре и се губеха в контраста на яркото небе и здрача.

Бивникът. Светинята на светините.

Блестящ от масло и набразден от писания, като татуираните крайници на жрица на Гиера.