Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Мълвата се разпространи нашир и длъж. Във всяка нация свещениците в шриалските и култовите храмове проклинаха зверствата и престъпленията на фанимите. Как, питаха те, можеха инритите да се наричат правоверни, когато самият град на Късния пророк беше поробен? Яростните и хулни речи приближиха абстрактните грехове на един далечен и екзотичен народ до богомолците и бяха превърнати в техни собствени. Да толерираш беззаконието, казаха им, означава да отглеждаш порок. Когато човек не плеви градината си, нима в нея не покълват плевели? А на инритите им се струваше, че са се събудили от търгашески сън, че са страдали от непростима леност на духа. Колко дълго боговете щяха да търпят народ, който е превърнал сърцата си в блудници и е позволил да бъде опиянен от користно спокойствие? Колко време щеше да мине, преди боговете да ги изоставят или дори по-лошо — да насочат към тях пламенния си гняв?

По улиците на големите градове търговците засипваха клиентите си със слухове как този или онзи благородник се е обявил в подкрепа на Бивника. А в таверните ветераните спореха за това чий господар е по-набожен. Призовани при огнищата, децата слушаха с широко отворени очи, в които се бореха ужасът и удивлението, докато бащите им описваха как фанимите — гнусен и извратен народ — са замърсили чистотата на невъзможно прекрасния Шимех. Те щяха да се будят посред нощ, мърморейки за безоките кишаурими, които виждаха през главите на змии. През деня, докато тичаха по улиците или полетата, по-малките братя бяха принуждавани да играят езичниците, така че по-големите деца да ги бият с пръчки-мечове. А в мрака съпрузите съобщаваха на своите съпруги новините от Свещената война и нашепваха тържествено за величието на задачата, която им бе поставил шриахът. А съпругите плачеха — тихо, защото вярата даваше сила — знаейки, че скоро съпрузите им ще ги изоставят.

Шимех. Хората скърцаха със зъби при мисълта за това свещено име. Струваше им се, че това трябва да е тихо място, земя, която бе задържала дъха си в продължение на векове на болка, чакайки заспалите последователи на Късния пророк най-накрая да се разбудят от дрямката си и да поправят едно древно и жестоко престъпление. Те щяха да дойдат с меч и нож, за да прочистят тази страна. И когато фанимите бъдеха избити, щяха да коленичат и да целунат свещената земя, родила Късния пророк.

Щяха да се присъединят към Свещената война.

Хилядата храма разпратиха едикти, които постановяваха, че онези, които извличат облаги от отсъствието на някой владетел, прегърнал Бивника, ще бъдат съдени за ерес в духовния съд и екзекутирани. Успокоени по този начин за онова, което им се полагаше по право, принцове, графове, палатини и лордове от всички народи се обявиха за мъже на Бивника. Незначителните конфликти бяха забравени. Имения бяха ипотекирани. Васални рицари биваха призовавани от своите барони и феодали. Обвързани с договор слуги бяха снабдени с оръжия и подслонени в набързо построени казарми. Огромни флотилии от кораби получиха договор да отпътуват по море към Момемн, където шриахът бе наредил да се събере армията на Свещената война.

Майтанет ги бе призовал и Трите морета отговориха на призива. Гръбнакът на езичниците щеше да бъде строшен. Свещеният Шимех щеше да бъде прочистен.

Дъщерята на Езменет никога не оставаше далеч от мислите й. Беше странно как всичко, дори най-обикновените събития, можеше да извика спомените за нея. Този път беше Акамиан и странният му навик да подушва всяка слива, преди да я захапе.

Някога дъщеря й бе подушила ябълка на пазара. Това бе тих спомен, блед, сякаш ужасяващият факт на смъртта й бе отмил цветовете му. Чаровно малко момиче, което сякаш блестеше под сенките на минувачите, с права черна коса, пухкаво лице и очи като безкрайна надежда.

— Мамо, мирише ми на… — каза тя, извивайки глас, докато вдъхновението я изоставяше. — Мирише на вода и цветя . — Момиченцето се усмихна триумфиращо на майка си.

Езменет погледна към киселия търговец, който кимна към преплетените змии, татуирани на опакото на лявата й длан. Посланието беше ясно: Не продавам на такива като теб.

— Странно, мила моя. На мен ми мирише на излишна скъпотия.

— Но, мамо… — бе казало съкровището й.

Езменет примигна, за да прогони сълзите. Акамиан й говореше:

— Това ми е трудно — призна той. Трябваше да купя ябълка от друго място.