Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Двамата седяха на ниски столове в стаята й, близо до разнебитената, висока до коленете маса. Кепенците бяха отворени и хладният пролетен въздух сякаш усилваше звуците на улицата отдолу. Акамиан бе наметнал вълнено одеяло на раменете си, но Езменет предпочиташе да трепери.

Колко време вече стоеше той в дома й? Достатъчно, за да са и двамата безопасно отегчени един от друг, предполагаше. Почти все едно бяха женени. Шпионин като Акамиан, бе осъзнала Езменет, който вербуваше и насочваше онези, които всъщност имаха досег до информация, прекарваше повечето си време в чакане нещо да се случи. И Акамиан чакаше тук, в нейната бедна стая в древната сграда, където живееха още десетки курви.

В началото бе толкова странно. Много утрини тя лежеше будна в леглото и слушаше гнусните звуци, които той издаваше, докато се изхождаше в гърнето й. Заравяше глава между чаршафите и го увещаваше да иде да го прегледа лекар или свещеник… само полу на шега, защото наистина беше ужасно . Той започна да го нарича своя „сутрешен апокалипсис“, след като тя веднъж извика повече от безпомощност, отколкото на шега: „Само защото преживяваш Апокалипсиса всяка нощ, Ака, не значи да го споделяш с мен на сутринта!“ Акамиан се кикоти тъжно, докато се почистваше, мърморейки нещо за предимствата на неумереното пиене и чистите черва. И Езменет започна да открива не само добро настроение, но и успокоение в гледката на магьосник, пръскащ задника си с вода.

Тя ставаше, отваряше кепенците и сядаше полугола на парапета, както винаги. Хвърляше погледи към задимената шумотевица на Сумна и оглеждаше улицата под себе си за евентуални клиенти. Двамата ядяха пестелива закуска от недоквасен хляб, кисело сирене и други подобни, докато говореха за най-различни работи: последните слухове относно Майтанет, жестокото лицемерие на свещениците, начина, по който конярите караха дори войниците да се изчервяват с ругатните си, и така нататък. На Езменет й се струваше, че са щастливи, че по някакъв странен начин принадлежат към това място в това време.

Рано или късно обаче, или някой я викаше от улицата, или редовните й клиенти чукаха на вратата и нещата се вгорчаваха. Акамиан ставаше мрачен, грабваше наметалото и чантата си и неизменно се напиваше в някоя сумрачна таверна. Обикновено тя го гледаше скришом през кепенците, когато се връщаше, крачещ сам през безкрайната тълпа — застаряващ, леко закръглен мъж, който изглеждаше така, сякаш си е изгубил кесията на залагания. Той й махаше колебливо, опитваше се да се усмихне и тя неизменно изпитваше съжаление, понякога толкова силно, че изхлипваше високо.

Какво точно изпитваше? Много неща. Със сигурност жалост към него. Акамиан винаги изглеждаше така сам, толкова недоразбран сред непознати. „Никой — мислеше си тя често — не го познава както го познавам аз.“ Имаше го и облекчението, че той се връща — връща се при нея, въпреки че имаше злато да си купи много по-млади курви. Това последното беше себична мъка. И срам. Срам, защото знаеше, че я обича и че всеки път, когато приема клиент, това разбива сърцето му.

Но какъв избор имаше?

Той никога не идваше в стаята й, освен ако не я видеше на прозореца. Веднъж, след като един особено противен изверг, представил се като ковач, я преби, тя просто допълзя до леглото си и заспа, потънала в сълзи. Събуди се преди пукването на зората и дотича до прозореца, когато осъзна, че Акамиан не се е върнал. Чака го там, свита часове наред, загледана в далечното слънце, което покри морето с бронз, а после се изстреля в мъгливото небе. Първите каруци на грънчарите задрънчаха по съседната улица, а димът на първите пещи и огнища се понесе над покривите към посиняващото небе. Тя проплака тихо. Но дори тогава остави една гърда да се покаже от одеялото, сякаш бе кърмеща майка, и пусна един блед крак през перваза, подпрян в студените тухли, така че онези долу да видят сенчестото обещание между коленете й, ако вдигнат поглед.

А после слънцето започна да стопля лицето и голото й рамо и тя чу тропане на вратата. Прелетя през стаята и отвори рязко, и ето, там стоеше рошавият магьосник.

— Ака! — извика и от очите й се заизливаха сълзи.

Той я погледна, а после погледна празното легло и й каза, че е заспал пред вратата й. Тогава тя осъзна, че наистина го обича.

Бракът им, ако можеше да се нарече така, беше странен. Брак на отхвърлени хора, осветен от неизречени клетви. Магьосник и курва. Може би в подобни съюзи бе нормално да се очаква определено отчаяние, сякаш странната дума „любов“ бе станала отвлечена до степента, в която бяха презирани от другите.