Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Значи Алените кули… — поде Инрау.

— … се надяват да си отмъстят — довърши мисълта на ученика си Акамиан. — Да завършат собствената си тайна война. Но има нещо друго. Нито една от другите школи не разбира метафизиката на кишауримите, тяхната псюке. Всичките, дори школата на Завета, са ужасени от факта, че не могат да я виждат като магия.

— Защо това да не виждате ви ужасява толкова? — попита Езменет. Това бе само един от множеството дребни въпроси, които никога не бе посмяла да зададе.

— Защо? — повтори Акамиан, внезапно напълно сериозен. — Питаш ме, Езменет, защото не знаеш каква сила владеем. Нямаш представа до каква степен тя е несравнима с крехкостта на телата ни. Сашеока е бил убит точно защото не е различил делото на кишауримите от сътвореното от Бога.

Езменет се намръщи и се обърна към Инрау.

— И с теб ли го прави?

— Искаш да кажеш да порицава въпроса, вместо да отговори? — уточни младежът с кисела усмивка. — Постоянно.

Но изражението на Акамиан само се смрачи още повече.

— Чуйте ме. Слушайте внимателно. Това не е игра. Всеки от нас — но особено ти, Инрау — би могъл да свърши с глава, сварена в сол, покрита с катран и забита пред светилището на Бивника. А на везната е поставено нещо повече дори от живота ни. Много повече.

Езменет се умълча, леко стресната от порицанието. Тя осъзна, че понякога забравя дълбините, скрити в Друсас Акамиан. Колко ли пъти го бе държала в ръце, след като се събудеше от сънищата си? Колко пъти го бе слушала да мърмори на странни езици насън? Погледна го и видя, че гневът в очите му е заменен от болка.

— Не очаквам никой от вас да разбере какъв е залогът. Дори аз се изморявам от това да се слушам как дрънкам за Консулта. Но този път има нещо различно. Зная, че те боли дори да си го помислиш, Инрау, но твоят Майтанет…

— Той не е моят Майтанет. Той не принадлежи на никого и именно това — тук той се поколеба, сякаш притеснен от собствения си плам, — това го прави достоен за преклонението ми. Може би не разбирам изцяло залога, както казваш, но зная повече от много хора. И се безпокоя, Ака. Наистина се безпокоя, че това е поредното преследване на сенки.

Докато го казваше, Инрау хвърли поглед — Езменет предполагаше, че е несъзнателно — към змийската татуировка на курвата, изрисувана на опакото на дланта й. Тя стисна юмрук под кръстосаните си ръце.

После внезапно я порази истинската мистерия зад тези събития. Погледна и двамата с широко разтворени очи. Инрау сведе поглед. Акамиан обаче я гледаше внимателно.

Той знае , помисли Езменет. Знае, че имам талант за тези неща.

— Какво има, Езми?

— Казваш, че Заветът чак сега е научил за войната на Алените кули с кишауримите?

— Да.

Тя осъзна, че се е привела напред, сякаш беше най-добре думите й да останат прошепнати.

— Ако Алените кули могат да запазят подобно нещо в тайна от Завета в продължение на десет години, как така Майтанет — човек, който едва наскоро стана шриах — го е знаел, Ака?

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожен Инрау.

— Не — каза замислен Акамиан. — Тя е права. Няма начин Майтанет дори да помисли да отправи предложение на Алените кули, освен ако е знаел , че школата воюва с кишауримите. Иначе би било твърде абсурдно. Най-гордата школа в Трите морета да се присъедини към Свещената война? Помисли само. Как би могъл да знае?

— Може би Хилядата храма просто са се натъкнали на това знание — предположи свещеникът. — Както ти, само че по-рано.

— Може би — повтори Акамиан. — Но не е много вероятно. Най-малкото това изисква да го следим още по-внимателно.

Езменет отново потрепери, но този път от възторг. Светът се върти около подобни хора и аз току-що се присъединих към тях. Струваше й се, че въздухът ухае на вода и цветя.

Инрау за миг погледна към нея, преди да обърне изпълнените си с молба очи към своя учител.

— Не мога да сторя това, което искаш… не мога.

— Трябва да се приближиш до Майтанет, Инрау. Твоят шриах е твърде хитър.

— Какво? — попита младият свещеник с вял сарказъм. — Твърде хитър, за да бъде човек на вярата?

— Съвсем не, приятелю мой. Твърде хитър, за да е онова, за което се представя.

Дъжд. Ако един град е стар, наистина стар, локвите и вадите винаги чернеят, напоени с мръсотията на вековете. Сумна беше древна, а водите й бяха като катран.

Обвивайки се плътно в наметалото си, Паро Инрау огледа тъмния коридор. Беше сам. Навсякъде долавяше звука на водата: глухото ръмжене на дъжда, бълбукането му върху стрехите, пляскането по железните улуци. През шума на пороя чуваше стоновете на молителите. Извита във форми на болка и мъка, песента им се носеше над влажните камъни и обвиваше мислите му в провлачени тонове. Химни на страданието. Два гласа: единият висок и молещ, който винаги питаше защо трябва да се страда; а другият нисък, изпълнен с мрачното величие на Хилядата храма и носещ тежестта на истината — че човеците са едно със страданието и разрухата, че сълзите са единствената светена вода.