Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Животът ми , помисли той. Животът ми.

Инрау сведе лице и се опита да се намръщи, за да прогони плача. Само ако можеше да забрави. Само ако…

Шриахът. Но как е възможно?

Толкова самотен. Около него се издигаха ценейските каменни гравюри, струпани в тъмния простор на Хагерна. Той приклекна и се заклати срещу влажния камък. Толкова всеобхватен страх не оставяше посока за бягство. Можеше само да се свие навътре, да се опита да изхлипа в нищото.

Акамиан, скъпи учителю… Какво ми стори?

Когато Инрау си помислеше за годините си в Атиерзус, където учеше под бдителните очи на Друсас Акамиан, той си спомняше онези случаи, когато излизаше с баща си и чичо си да хвърлят мрежи далеч от нронския бряг, случаите, когато облаците потъмняваха и баща му отказваше да се върне в селото, докато не изтегли сребърната риба от морето.

— Виж улова! — викаше той с трескави от неочаквано добрия късмет очи. — Момас ни се усмихва, момчета! Богът ни се усмихва!

Инрау си спомняше тези опасни времена, не защото Акамиан приличаше на баща му — не, баща му беше силен, с изкривени от стоене на палубата крака и несломим от могъщото море дух, — а защото също като рибата, богатството, което извличаше от пазвата на магията, бе спечелено със заплахата от зла съдба. За Инрау Атиерзус изглеждаше като замръзнала свирепа буря от извисяващи се стълбове и черни каменни тераси, а Акамиан приличаше на чичо му — усмирен пред бащиния му гняв и все пак борещ се още по-усърдно да изтегли улова, за да спаси не само брат си, но и сина му. Дължеше живота си на Друсас Акамиан, Инрау беше сигурен в това. Схоластиците на Завета никога не се връщаха на брега и убиваха онези, които изоставяха мрежите им, за да го сторят.

Как можеш да изплатиш такъв дълг? Ако дължиш пари, просто ще ги върнеш заедно с лихвата. Даденото и върнатото бяха равностойни. Но нима размяната бе толкова проста, когато един човек дължеше живота си на друг? Дали Инрау дължеше на Акамиан едно последно плаване в буреносните морета на Завета, за това, че някога магьосникът го беше върнал на брега? Да му се отплати в същата валута, която дължеше, му се струваше някак погрешно, сякаш старият му учител просто си е прибрал подаръка, вместо да поиска равностоен в замяна.

Инрау беше направил много замени през живота си. Оставяйки Завета заради Хилядата храма, той бе заменил разбитото сърце на Сесуата за трагичната красота на Инри Седжен, ужаса от Консулта за омразата към кишауримите, а покровителственото отхвърляне на вярата — за праведното осъждане на магията. И в онези ранни дни се беше питал какво е спечелил при тази размяна на призвания.

Всичко. Беше спечелил всичко. Вяра срещу знание, мъдрост срещу хитрост, сърце срещу разум — нямаше везни, които да измерят това, само хората и техните разноцветни наклонности. Инрау бе роден за Хилядата храма и като му позволи да напусне школата на Завета, Акамиан му бе дал всичко. И заради това благодарността към стария му учител беше безгранична и неописуема. Всяка цена , мислеше си тогава той, докато бродеше сред Хагерна, облян в облекчение и радост. Всяка цена.

А сега бурята беше дошла. Той се чувстваше малък, като момче, изоставено в тъмното бурно море.

Моля те! Нека забравя това!

За момент му се стори, че чува звука на ботуши да ехти в един от коридорите, но после прозвучаха Призоваващите рогове — невъзможно дълбоки, като океанска вълна, чута през каменна стена. Той побърза да прекоси двора към огромните храмови врати, придърпвайки плътно наметалото си срещу пороя. Вратата към Иретима се отвори със скърцане и обля със светлина посипваните от дъжда павета. Внимавайки да избягва любопитни очи, той се запромъква през тълпите от свещеници и монаси, които излизаха от храма. Притича нагоре по широките стъпала между бронзовите змии, които красяха входа.

Пазачите на вратите се намръщиха, когато влезе. В първия момент това го накара да потрепери, а после осъзна, че е внесъл мръсотия по пода. Не им обърна внимание. Пред него се издигаха два реда колони, които оформяха широк коридор, осветен от закачени на неравни интервали мангали. Колоните се издигаха нагоре и поддържаха централната секция на покрива, който се намираше твърде високо, за да го достигне светлината. От двете страни на коридора имаше още два реда по-ниски колони, които обграждаха малките олтари на различните божества на култовете. Всичко изглеждаше така, сякаш се пресяга, пресяга…