Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Парапетът на балкона сякаш излъчваше замайване, така че той остана прилепен към стената. Камъкът изглеждаше ронлив, прояден от мрака. Гравюрите се бяха изронили. Таванът бе покрит със стотици гнезда на глинени стършели и той си представи покритите с раци корпуси на бойни кораби, изтеглени на плажа.

— Къде си? — прошепна.

Тогава го видя и ужасът го задави.

То стоеше наблизо, кацнало на парапета, и го гледаше с блестящи сини очи. Имаше тяло на гарван, но главата му беше малка, плешива и човешка — колкото детски юмрук. То опъна тънки устни над мъничките си съвършени зъби и се усмихна.

Велики-Седжен-о-Боже-не-е-възможно-не-е-възможно!

Пародия на изненада се изписа на миниатюрното лице.

— Ти знаеш какво съм аз — каза то с хартиен глас. — Как?

Не-може-не-е-възможно-Консултът-тук-не-не-не!

— Защото някога е бил сред учениците на Акамиан — отвърна друг глас. Говорещият се бе крил в сенките малко встрани и сега излезе под сумрачната светлина.

Кутиас Сарсел се усмихна за поздрав.

— Нали така, Инрау?

Рицар-командир, който разговаряше със Синтез на Консулта?

Ака-Ака-спаси-ме!

Кошмарен ужас и неверие откраднаха дъха му, задръстиха съзнанието му. Инрау се запрепъва назад. Подът се люлееше под краката му. Звукът на желязо о камък зад гърба му го накара да извика. Той се завъртя рязко и видя друг шриалски рицар да излиза от мрака. Познаваше и този: Муджониш, който преди го бе съпровождал при събирането на десятъка. Мъжът се приближи към него с широко разперени ръце и предпазлива стойка, сякаш насочваше опасен бик.

Какво ставаше? Онкис?

— Както виждаш — каза Синтезът с тяло на гарван, — няма къде да бягаш.

— Кой? — успя да изстене Инрау. Сега виждаше белега на магията, възпалението на Напевите, използвани да обвържат нечия душа с отвратителния съд пред него. Как го бе пропуснал досега?

— Той знае, че тази форма е просто черупка — каза Синтезът на Сарсел, — но не виждам чигра в него. — Големите колкото грахови зърна очи — малки мъниста от небесносиньо стъкло — се обърнаха към Инрау. — Хмм, момче? Ти не сънуваш Съня като другите, нали? Ако беше така, щеше да ме разпознаеш. Чигра винаги ме разпознават.

Онкис! Предателска кучка!

През ужаса си той усети невъзможна сигурност. Разкритие. Думите на молитвата се бяха превърнали в пергамент. Под тях той почувства други думи, думи на могъщество.

— Какво искаш? — попита Инрау и този път гласът му беше по-уверен. — Какво правиш тук?

Изобщо не го интересуваше отговорът, важно бе само времето.

Моля-те-спомни-си-моля-те-спомни-си…

— Да правя? Ами това, което ние винаги правим: надзираваме инвестициите си в тези събития. — То облиза устните над дребните си зъбки, но кисело, сякаш недоволно от вкуса им. — Предполагам, че нищо различно от това, което ти вършеше в покоите на шриаха?

Дишането стана болезнено. Не можеше да говори.

Да-да-да-така-е-това-е-но-какво-следва? Какво-следва?

— Тц-тц — каза Сарсел и се приближи към него. — Боя се, че това е донякъде по моя вина, Стари татко. Преди няколко седмици заръчах на младия апостол да бъде трудолюбив.

— Значи наистина вината е твоя — каза Синтезът с миниатюрна имитация на намръщване. То се спусна няколко крачки надолу по парапета, за да последва отстъплението на Инрау. — Без напътствия той просто е насочил огъня си в грешното призвание . Започнал е да шпионира Бога, вместо да Му се моли. — Тихо изсумтяване, като кихане на котка. — Ах, виждаш ли, Инрау? Ти изобщо няма от какво да се боиш. Рицарят-командир носи цялата отговорност.

Инрау усети, че Муджониш е надвиснал зад гърба му. Молитвата сграбчи езика му. Светотатство се изтръгна от устните му.

Извъртайки се с магьосническа скорост, той заби два пръста в бронята на Муджониш, разби гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Изтръгна ръката си, дърпайки кървава връв след себе си. Още невъзможни думи. Кръвта избухна в ярък пламък, а после ръката му се стрелна към Синтеза. Създанието изпищя и се спусна от парапета в празния мрак. Заслепяващи капки кръв засъскаха по голия камък.

Щеше да се обърне и срещу Сарсел, ала гледката на Муджониш го възпря. Шриалският рицар бе паднал на колене, бършейки кървави ръце в туниката си. После, сякаш се изливаше от пикочен мехур, лицето му просто се разпадна, изхвърли се навън, разтвори се …

Без белег. Без дори бегъл шепот за магия.

Но как?

Нещо го удари силно по главата и той се препъна. Запълзя на колене. Удар в стомаха го запрати към стената. Той видя как сенчестата фигура на Сарсел танцува около него. Изстена още думи… думи на убежище. Призрачни Защити изскочиха край него…