Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ала те бяха безполезни. Рицарят-командир бръкна през блестящите плоскости, сякаш бяха от дим, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха. В другата си ръка разкри хорае и го допря до бузата на Инрау.

Изпепеляваща агония. Каменният под се удари в лицето му. Той притисна длан в поразеното място. Кожата се обели под пръстите му, превърната в сол от досега с хорае. Оголената плът гореше. Младежът извика. Отново и отново.

— Ти ще отстъпиш ! — чу писъка на Синтеза.

Никога.

Инрау отправи към омразното нещо поглед, пълен с ярост, и поднови светотатствената си песен. Видя как слънцето блести през прозорците на лицето му. Твърде късно.

Светлини като хиляда куки бликнаха от устата на Синтеза. Защитите на Инрау се пропукаха и разцепиха в заслепяващо цвърчене. После песента се задави в гърлото му. Въздухът го задушаваше с плътността на вода. Той се понесе над пода на балкона. Потоци сребърни мехурчета извираха от зяпналата му уста и се издигаха към тавана. Тежестта на океан го премаза с обвиващата си хватка.

В началото беше спокоен. Видя как Синтезът каца на рамото на рицаря и го гледа с малките си сини очи-копчета. Възхити се на черните му пера, прорязани с лъскави лилави отсенки. Помисли си за Акамиан, в пълно неведение за опасността.

О, Ака! По-зле е, отколкото смеехме да си представим.

Но нямаше какво да направи.

Гърлото му се стегна още повече и мислите на Инрау се насочиха към богинята — към нейните прегрешения и към неговите собствени. Ала сърцето му добавяше все повече и повече налягане в черепа му, докато устните му не се извиха и разтвориха. После той започна да се мята лудешки, а идиотските му мисли му нашепваха, че някъде трябва да има повърхност, над която да се издигне, място, където да намери въздух. Първичен и неустоим рефлекс разтвори дробовете му. Давещи конвулсии, вода като чорап, натикан в гърлото му в мъгла от бели капки…

После твърдия под, кашляне, огън, давещ въздух.

Сарсел го извлече на колене за косата и грубо завъртя лицето му към мъгливото петно, което представляваше Синтезът. Инрау повърна, изкарвайки още огън от дробовете си.

— Аз съм старо име — каза мъничкото лице. — Дори и облечен в тази черупка, мога да ти покажа Агониите, глупако от Завета.

— За… — Инрау преглътна и изхлипа. — Защо?

Отново тънката, мъничка усмивка.

— Ти почиташ страданието. Защо, мислиш ?

Изпълни го монументална ярост. То не разбираше! То не разбираше . Със задавен рев младежът се хвърли напред, отскубвайки косата си от скалпа. Синтезът сякаш примигна встрани от пътя му, ала не неговата смърт търсеше той. Всяка цена, стари учителю. Каменният парапет се удари в бедрата му и се разби като сладкиш. Сега отново се носеше, но този път беше различно — въздухът се удряше в лицето му, къпеше тялото му. И с протегната десница Паро Инрау последва един каменен стълб към земята.

Изградена, за да улавя залязващото слънце, имперската зала за аудиенции нямаше стени зад издигнатия подиум на императора. Слънчевата светлина се изливаше в сводестото пространство, блестеше сред мраморните колони и къпеше гоблените, които висяха между тях. Бризът носеше дима от кадилниците, наредени около подиума, смесвайки миризмата на ароматни масла с тези на небето и морето.

— Някакви новини от моя племенник? — обърна се Икурей Зерий III към своя първи съветник Скейос. — Знае ли се нещо за Конфас?

— Не, Бог сред смъртни — отвърна старецът. — Но всичко е наред. Сигурен съм.

Зерий облиза устни, докато се стараеше да изглежда спокоен.

— Можеш да продължиш, Скейос.