Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Той положи разсеяно ръка на варовика. Студен. Неподвижен. Нямаше и следа от огромния товар, който носеше. Такава бе силата на неодушевените предмети. Дай ми тази сила, богиньо. Направи ме като стълб.

Инрау изрисува с пръста си кръг около колоната и влезе в сянката на нейния олтар, почувства се успокоен от хладния й камък. Онкис… обична моя.

„Бог има хиляда хиляди лица — бе казал Седжен, — ала хората — само едно сърце.“

Всяка велика вяра беше лабиринт, населяван от безбройни малки оазиси, полускрити места, където абстракциите се стапяха и където предметите на обожание ставаха достатъчно малки, за да носят утеха от ежедневното напрежение, достатъчно познати, за да плачеш открито пред тях за дреболии. Инрау беше открил своя оазис в олтара на Онкис, Певицата в Мрака, аспектът, който стоеше в сърцето на всички хора, за да ги движи към вечния стремеж към повече от възможното.

Той коленичи. Започна да хлипа.

Само ако беше забравил… ако бе забравил наученото от Завета. Ако можеше да стори това, може би последното разкритие, разбило сърцето му, щеше вместо това да е безсмислено за него. Ако само Акамиан не беше дошъл. Цената беше твърде висока.

Онкис. Дали можеше да му прости, че се е върнал при Завета?

Идолът бе изработен от бял мрамор, със затворени очи и безжизненото изражение на мъртвец. На пръв поглед изглеждаше като отрязана женска глава — красива, но като цяло обикновена, — закачена на прът. Всяко по-сериозно вглеждане обаче разкриваше, че прътът представлява миниатюрно дърво, като онези, отглеждани от древните норсираи, но изработено от бронз. Клоните извираха през разтворените й устни и се простираха над лицето й — природа, родена от човешката уста. Други клони се пресягаха назад, за да разрошат замръзналата й коса. Образът й винаги разбуждаше нещо в него и именно по тази причина той се връщаше при нея: тя беше това разбуждане, тъмното място, от което извираха всичките му мисли. Тя го предхождаше.

Инрау се стресна, когато чу гласове от посоката на портата на храма. Пазачи. Трябва да са пазачи. После започна да бърника из наметалото си и извади малка чанта, пълна с храна: сушени праскови, фурми, бадеми и малко осолена риба. Приближи се достатъчно, за да може тя да усети топлината на дъха му, а после с треперещи ръце положи храната в малък улей, издълбан в пиедестала. Всяко ядене имаше своя есенция, своя анима — онова, което езичниците наричаха онта. Всичко хвърляше сянка върху Външността, където се движеха боговете. С треперещи ръце той извади скромния списък на предците си и прошепна имената, спирайки се, за да помоли своя прапрадядо да се намеси в негова подкрепа.

— Сила — промърмори той. — Моля те за сила…

Малкият свитък изтрака на пода. Тишината бе абсолютна и потискаща. Сърцето го болеше, толкова много бе поставено на карта. Около тези събития щеше да се завърти светът. Това бе достатъчно за една богиня.

— Моля те… Говори ми.

Нищо.

По лицето му се търколиха сълзи. Той вдигна ръце и ги задържа разтворени, докато раменете не го заболяха.

— Каквото и да е! — извика накрая.

Бягай, прошепнаха мислите му. Бягай. Какъв страхливец! Как можеш да си такъв страхливец? Нещо зад него. Звук на пляскащи криле! Като плющене на плат сред извисяващите се стълбове.

Той обърна лице към сенчестия таван, като се ослушваше. Още едно промърморване. Някъде горе в здрача. Кожата му настръхна. Това ти ли си? Не.

Винаги съмнение. Защо винаги се съмняваше? Изправи се с препъване и изостави олтара. Храмовата порта беше затворена и пазачите не се виждаха никъде. След няколко мига той намери едно тясно стълбище, което водеше през стената до балконите под покрива. По средата на пътя нагоре мракът стана непроницаем. Инрау се спря за момент и задиша тежко. Въздухът миришеше на прах.

Несигурността, която винаги бе така силна у него, изведнъж изчезна. Наистина си ти!

Докато изкачи стълбите, главата му вече бръмчеше от екстаз. Вратата към балкона бе отворена. Сивкава светлина се изливаше през пролуката. Най-накрая — след цялата му обич, след цялото това време — Онкис щеше да пее на него, вместо чрез него. Той пристъпи предпазливо на балкона. Облиза устни и стомахът му подскочи.

Чуваше рева на дъжда през камъка. Стълбовете бяха първото, което изплува от мрака, после таванът, спускащ се малко над него. Струваше му се неестествено такава тежест да се издига толкова нависоко. Дънерите на колоните малко по-малко ставаха все по-светли, докато изчезваха от поглед. Светлината изотдолу беше далечна и мъглява, мека като изронените ръбове на каменна стена.