Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

През последните дни, особено след травмиращата среща с рицаря-командир, новият шриах бе изровил дълбока дупка в мислите му — дупка, която Акамиан имаше нужда да изпълни със силата на излъчването му.

Струва ли си преклонението, Инрау? Струва ли Майтанет живота ти? Призоваващите рогове, чийто бездънен тон толкова приличаше на древните бойни рогове на сранките, проехтяха зад гърба му. Бяха стотици, вибрираха сред празното небе над града. Навсякъде около Акамиан хората възторжено завикаха. Ревът им постепенно изпълни, а после заглуши океанския стон на роговете. Те отшумяха и ревът се усили толкова, че сякаш дори стените на Джунриюма щяха да се разцепят и срутят.

Парад от деца с бръснати глави, облечени в алени роби, се изсипа от портата на светилището — скачаха с боси крака надолу по монументалните стълби и тераси, докато размахваха палмови листа. Ревът утихна достатъчно, за да се различат отделни викове над океана от гласове. Пасажи от химни се подемаха само за да спрат посред нищото. Масите се бяха превърнали в нетърпелива основа, която притихваше бавно в очакване на стъпките, които щяха да се спуснат отгоре. Всички ние сме тук за теб, Майтанет. Какво ли беше усещането… Въпреки казаното от Инрау, Акамиан знаеше, че младият мъж по свой начин наистина е обожествил този нов шриах — осъзнаване, което бе ранило честолюбието му. Магьосникът винаги се бе радвал на обожанието на учениците си, а най-много от всички — на това на Инрау. Сега старият учител беше заменен. Как можеше да се бори с мъж, който беше в състояние да контролира подобни събития?

И все пак някак си бе успял. По някакъв начин бе осигурил на Завета очи и уши в сърцето на Хилядата храма. Дали хитростта му бе убедила Инрау, или унижението му в ръцете на Сарсел? Или обикновената жалост?

Дали отново не бе победил чрез провал?

Лицето на Гешруни проблесна в мислите му.

Фактът, че успя, без да използва Напевите, донякъде успокояваше срама му… но само донякъде. Той щеше да ги използва, ако Инрау бе отказал. Акамиан не хранеше илюзии, че ако се бе провалил в мисията си, Кворумът щеше да убие момчето. За мъже като Наутцера, Инрау беше предател, а всички предатели умираха — без изключение. Гносисът, дори оскъдните базови знания, усвоени от ученика му, бе по-ценен от всеки един живот.

Но ако беше използвал Напевите на принудата, рано или късно Лутимае — Колегията от монаси и свещеници, която контролираше мащабната мрежа от шпиони на Хилядата храма — щеше да открие белега на магията върху Инрау. Не всички сред малцината ставаха магьосници. Мнозина използваха „дарбата“, за да водят война срещу школите. Колегията на Лутимае щеше да убие Инрау заради белега, в това Акамиан не се съмняваше. И преди бе губил агенти заради тях.

Единственото, което Принудата би постигнала, беше да му спечели време… както и да разбие сърцето му.

Може би Инрау се беше съгласил точно заради това. Може би бе видял измеренията на капана, който съдбата и Акамиан бяха поставили за него. Може би се беше изплашил не от онова, което ще се случи с него, ако откаже, а от онова, което ще се случи със стария му учител. Акамиан щеше да използва Напевите, щеше да трансформира Инрау в покорна кукла и щеше да полудее.

Свещеници, облечени в бели роби, поръбени със злато, и понесли златни копия на Бивника, се спуснаха между кранейските стълбове в редици по четирима. Бивниците блестяха на слънцето. Дрезгави викове се разнесоха над тътена на тълпата, първо няколко, после все повече. Тълпата се стегна навсякъде около Акамиан като влажни длани. Гърбът му се изви с напора на масите. Краката му се запрепъваха под него. Той отметна глава и изстена. Въздухът имаше вкус. Ъглите на небето започнаха да блуждаят. Примигвайки, за да махне потта от очите си, той отвори уста с надеждата за по-хладен въздух, сякаш някъде точно над него имаше повърхност, където дъхът на хилядите свършваше и започваше небето. Гласовете бяха гръмотевични. Той погледна надолу и Джунриюма изпълни очите му. През полето от вдигнати ръце най-накрая съзря появяването на Майтанет.

Новият шриах беше едър, висок като норсирай, облечен в безукорно бяла роба и с гъста черна брада. В сравнение с него, свещениците, стоящи наоколо, изглеждаха женствени. Акамиан изпита внезапен копнеж да види очите му, ала от това разстояние те бяха скрити в сянката на веждите.

По думите на Инрау Майтанет беше дошъл от далечния юг, от Цингулат или Нилнамеш, където хватката на Хилядата храма беше несигурна. Беше се появил пешком, самотен инрит, прекосил езическите земи на Киан. Той не толкова беше пристигнал в Сумна, колкото я беше превзел. Пред опитните администратори на Хилядата храма мистериозният му произход се беше оказал негово преимущество. Дори най-обикновените чиновници в Храмовете воняха на корупция толкова силно, че чистотата на убежденията или величието на духа никога не биха могли да прочистят тази миризма сами.