Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Бездиханно кимване.

Шриалският рицар си проправи безцеремонно път през масите и посетителите, спирайки се само за да отмести твърдо един препъващ се мъж от пътя си. Беше строен и висок като патриций, гладко избръснат и с къса катраненочерна коса. Бялото по богато украсената му туника сякаш отблъскваше всяка сянка, но по някаква причина с лицето му не беше така. Когато пристигна, донесе със себе си миризмата на жасмин и смирна.

— Стори ми се, че те познах — каза шриалският рицар. — Инрау, нали?

— Д-да, лорд Сарсел.

Лорд Сарсел? Името не говореше нищо на Акамиан, но шокът на Инрау със сигурност означаваше, че е някой могъщ — твърде могъщ, за да си губи времето с обикновени храмови служители. Рицар-командир… Магьосникът погледна иззад гърба му и видя, че другите двама рицари също ги гледат. Бронираният се бе привел настрани и промърмори нещо, което накара другия да се засмее. Това е някаква закачка. Нещо, с което да забавлява приятелите си.

— А този кой е? — попита Сарсел, обръщайки се към Акамиан. — Притеснява ли те?

Магьосникът отпи от купата си с вино и погледна гневно настрани от рицаря-командир — пиян старец, който не обича да го прекъсват.

— Момчето е син на сестра ми — измърмори той — и е затънал до врата в лайна. — После, сякаш се беше сетил в последния момент, добави: — Сър.

— Нима наистина е така? И как, ако мога да запитам?

Бърникайки из джобовете си, сякаш търси изгубена монета, Акамиан поклати глава в престорено отвращение, все така отказвайки да погледне разпитвача.

— Ами държи се като глупак, как иначе? Може да носи златното и бялото, но си остава ограничен тъпак.

— А кой си ти, че да порицаваш шриалски свещеник, а?

— Аз? Да порицавам Инрау? — възкликна Акамиан, имитирайки саркастичната уплаха на пияница. — Ако ме питате, момчето си е бонбон. Аз само нося посланието на сестра си.

— Ах, разбирам. А тя коя е?

Акамиан сви рамене и се ухили, но веднага съжали за озъбването.

— Сестра ми ли? Похотлива крава.

Сарсел примигна.

— Хмм. И това какъв те прави?

— Брат на крава! — извика Акамиан и чак сега погледна мъжа в лицето. — Нищо чудно, че момчето е затънало в лайна, а?

Сарсел се усмихна, но големите му кафяви очи останаха странно мъртви. Обърна се към Инрау.

— Шриахът изисква нашето трудолюбие, млади апостоле, сега — повече отвсякога. Скоро ще обяви целта на Свещената война. Сигурен ли си, че пиянството с глупаци — дори когато сте обвързани с кръвта — е мъдро в навечерието на нещо толкова велико?

— Ами ти ? — измърмори Акамиан, пресягайки се за още вино. — Слушай чичо си, момче. Надути и важни псета като…

Опакото на ръката на Сарсел отметна главата му настрани. Столът се килна на два крака, а после падна заедно с него на каменния под.

Таверната избухна във викове.

Сарсел изрита стола настрани и с рутината на преследвач, изучаващ следа, приклекна над него. Акамиан закри лицето си с треперещи ръце. Измамникът в него някак успя да изписка:

— Убийство!

Желязна хватка се стегна около врата му и го издърпа напред, за да надигне ухото му до устните на Сарсел.

— Как само копнея да го направя, прасе такова — прошепна мъжът.

После изчезна.

Подът му убиваше. Мерна отдалечаващ се гръб. Опита се да се надигне. Шибани крака! Къде бяха? Главата му се килна назад. Бялата сълза на фенер, проблясваща под медната си кука, за да озари гредите и тавана, паяжините и мумифицираните мухи. После Инрау стоеше зад него и сумтеше, докато го издърпваше на крака. Насочи го към стола му, шепнейки нещо неразбираемо.

Когато най-сетне се облегна на стола, махна с ръка, за да пропъди по майчински грижовните ръце на момчето.

— Добре съм — изграчи. — Само ми трябва момент. Да си поема въздух.

Акамиан вдиша през носа си, притисна ръка към бузата си и прокара извити пръсти през брадата си. Инрау също седна и го загледа неспокойно, докато посягаше към чашата си.

— Стана м-малко по-драматично, отколкото възнамерявах — каза магьосникът с неубедителна имитация на добро настроение.

После треперещите му ръце разляха малко вино и Инрау се пресегна, за да вземе внимателно гарафата.

— Ака…

Шибани ръце! Вечно треперят.

Акамиан го гледаше, докато Инрау наливаше нова купа. Спокойно. Как можеше да е толкова спокоен?

— Наистина твърде драматично, н-но ефикасно… Все пак ефикасно. Само това има значение.

Той избърса сълзите от очите си с палец и показалец. Те пък откъде се взеха? От удара. Да, точно така, от удара.