Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Защото какво друго беше война без враг?

— Утре трябва да намеря Инрау — каза той повече на мрака, отколкото на Езменет.

— Още ли възнамеряваш да го… обърнеш?

— Не зная. Вече почти нищо не зная.

— Как можеш да казваш това, Ака? Понякога се чудя дали има нещо, което да не знаеш.

Тя беше опитна курва, грижеше се първо за слабините, а после и за сърцето му. Не зная дали мога да понеса това отново.

— Прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за луд, Езми.

Тя се засмя на тези думи. Макар и родена в низша каста и необразована — поне не формално — Езменет притежаваше остър усет за ирония. Това бе едно от многото неща, които я различаваха от другите жени, от другите проститутки.

— Аз прекарах целия си живот сред хора, които ме мислят за блудница, Ака.

Той се усмихна в мрака.

— Не е същото. Ти си блудница.

— Значи ти не си луд?

Тя се изкикоти и Акамиан усети как настроението му се разваля. Това момичешко поведение бе представление — или поне той винаги бе смятал така, — нещо, предназначено за мъжете й. Напомняше му, че е клиент, че те изобщо не са любовници.

— Именно там е проблемът, Езми. Дали съм луд, или не, зависи от това дали врагът ми съществува. — Той се поколеба, сякаш тези думи го бяха отвели до бездънна пропаст. — Езменет… ти ми вярваш, нали?

— Да вярвам на изпечен лъжец като теб? Моля те, не ме обиждай. — Прилив на раздразнение, за който веднага съжали. — Не. Сериозно… — Тя замълча, преди да отговори. — Дали вярвам, че Консултът съществува?

Не вярва. Хора, които повтарят въпроси, знаеше Акамиан, се боят да им отговорят.

Красивите й кафяви очи го изгледаха в здрача.

— Нека кажем, че вярвам, че въпросът за Консулта съществува.

В погледа й се четеше някаква молба. Отново го полазиха тръпки.

— Не е ли достатъчно това?

Дори и за него Консултът се бе оттеглил от ужаса на факт до безпочвеното напрежение на въпроси. Дали и той, в съжалението си от липсата на отговор, не бе забравил важността на въпроса?

— Трябва да намеря Инрау утре — повтори.

Пръстите й се заровиха в брадата му, край брадичката. Той вдигна глава като котка.

— Ние сме тъжна двойка — каза тя, сякаш това бе някакво тривиално наблюдение.

— Какво имаш предвид?

— Магьосник и блудница… Има нещо тъжно в това.

Акамиан сграбчи ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.

— Във всички двойки има по нещо тъжно — каза той.

В съня си Инрау бродеше сред каньони от изгорени тухли, през лица и фигури, озарени от разпокъсаната светлина на факли. И чу глас отникъде, който крещеше в костите му, в кожата му, изговаряше думи като сенките на юмруци, удрящи точно извън обсега на зрението му. Думи, които разбиваха цялата воля, която му оставаше. Думи, които вървяха с краката му.

Той видя увисналата фасада на таверна, после ниската, осветена в мътна златиста светлина стая, изпълнена с дим, маси и подпорни греди. Входът го погълна. Надигащата се земя се спусна напред, насочвайки го към злокобната чернота в далечния край на стаята. Тя също го погълна — нов вход. Всичко се спускаше в брадатия мъж, чиято глава бе отпусната върху напуканата мазилка, с лице, извито под мързелив ъгъл, но обтегнато от някакъв забранен екстаз — от движещата се уста извираше светлина. Слънчев блясък в очите му.

Акамиан…

После невъзможното мърморене се превърна в глъчката на посетители. Сумрачната вътрешност на таверната стана здрава и обикновена. Кошмарните ъгли се изправиха. Играта на светлина и сянка стана ясна.

— Какво правиш тук? — заекна Инрау, опитвайки се да прочисти мислите си. — Осъзнаваш ли какво се случва?

Той огледа стаята и през колоните и дима видя маса в далечния ъгъл, на която седяха шриалски рицари. Засега не го бяха забелязали.

Акамиан го изгледа кисело.

— И аз се радвам да те видя, момче.

Инрау се намръщи.

— Не ме наричай „момче“.

Магьосникът се ухили.

— Но как иначе — намигна му той — се очаква един обичен чичо да нарича племенника си? А, момче?

Инрау вдиша и издиша бавно, а после се облегна на стола си.

— Радвам се да те видя… Чичо Ака.

За това не лъжеше. Въпреки болезнените обстоятелства, той наистина се радваше да го види. Известно време бе съжалявал, че напусна стария си учител. Сумна и Хилядата храма не бяха местата, убежищата, които той очакваше да са — поне не и докато Майтанет не бе избран за Престола.

— Наистина ми липсваше — продължи той. — Но Сумна…