Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Магьосникът беше вцепенен. Той огледа лицата, струпани около тях, и внезапно осъзна колко много имаха коравия изглед на войната. Почти всички бяха открито въоръжени. Първата половина от мисията му, да разкрие посоката на Свещената война на Майтанет, скоро щеше да се изпълни сама.

Наутцера и другите трябва да са знаели. Но защо не ми казаха?

Защото имаха нужда той да дойде в Сумна. Знаеха, че ще се опълчи на вербуването на Инрау, така че бяха използвали всички средства да го убедят, че е нужно. Лъжа чрез прикриване на факти. Може би не твърде голям грях, но така той бе станал податлив на целите им.

Плетеница от манипулации. Дори Кворумът играеше игри със собствените си фигури. Стара обида, но никога не пропускаше да го ужили.

Мъжът бе продължил да говори, а очите му блеснаха с внезапен плам:

— Моли се да воюваме с школите, приятелю, а не с фанимите. Магията винаги е по-големият тумор.

Акамиан почти се съгласи.

Акамиан се пресегна, за да прокара пръст по гръбнака на Езменет, но се поколеба и вместо това хвана изпотения чаршаф. Стаята беше тъмна, наситена с горещината от съвкуплението им. През сенките магьосникът виждаше пръснатите по пода парчета храна и отпадъци. Заслепяваща бяла цепнатина в кепенците представляваше единственият източник на светлина. Тътенът на улицата отвъд вибрираше в тънките стени.

— Нищо друго? — каза той и се почувства леко шокиран от несигурния си глас.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо друго“? — Нейният глас беше белязан от стара и търпелива рана.

Не го беше разбрала, но преди да успее да обясни, го застигна внезапно гадене и задушаваща жега. Надигна се от леглото и на крака, като почти незабавно усети, че ще падне на колене. Разтрепери се и пиянски се подпря на рамката на леглото. По ръката и космите на главата и гърба му пробягаха студени тръпки.

— Ака? — попита тя.

— Добре съм — отвърна той. — Жегата.

Той се изправи отново, а после се търкулна обратно върху матрака. Тялото й бе като горяща змиорка до неговото собствено. Такава горещина толкова рано напролет! Сякаш самият свят гореше в треска пред перспективата на Свещената война на Майтанет.

— И преди си страдал от треската — каза тя със загрижен глас. Треската не беше заразна — всеки го знаеше.

— Да — каза той задавено, хванал се за челото. В безопасност си. — Хвана ме преди шест години, на мисия в Сингулат… Едва не умрях.

— Преди шест години — повтори тя. — Дъщеря ми умря тогава.

Горчилка.

Той откри, че му се гади от лекотата, с която неговата болка бе станала нейна. Пред очите му се появи образа на дъщеря й, такава, каквато би могла да изглежда: здрава, но с тънки кости, тъмна вълниста коса, отрязана късо според изискванията на низшата й каста, идеално извита буза, за да влезе в присвита длан. Ала всъщност си представяше Езми. Нея като дете.

Мълчаха дълго. Мислите му се успокоиха. Жегата стана балсамираща, изгубена в парливостта на усилията им. Тя не беше разбрала онова, което каза по-рано, осъзна той, спомняйки си странната болка в гласа й. Акамиан просто искаше да разбере дали в слуховете има нещо повече.

По някакъв начин винаги бе знаел, че ще се върне тук, не просто в Сумна, но в това място, между ръцете и краката на тази изморена жена. Езменет. Необичайно, старомодно име за жена от нейния тип, но в същото време и странно подходящо за проститутка.

Езменет. Как можеше едно име да го докосва така?

Тя се беше смалила за четирите години, откак за последно бе идвал в Сумна. По-изпита, с помрачен от натрупалите се малки рани темперамент. Той я бе потърсил без колебание след като успя да излезе от претъпканото пристанище, леко стреснат от собственото си нетърпение. Когато я видя да стои на прозореца си, се почувства странно, изпита смесица от загуба и суета, сякаш бе разпознал детски съперник зад разбитото лице на прокажен или просяк.

— Виждам, че все още носиш пръчки — каза тя с очи, в които не се долавяше никаква изненада.

Детската простота също бе изчезнала от хумора й.

Малко по малко тя го отвлече от собствените му тревоги в своя изящен свят на шеги и забавления. Минутите неумолимо ги бяха довели до тази стая и Акамиан прави любов с нея с настървение, което го шокира, сякаш бе открил невъзможно облекчение в животинския акт — облекчение от хаоса на мисията му.

Магьосникът идваше в Сумна поради две причини: да разбере дали този нов шриах планира да води своята Свещена война срещу школите, и да научи дали Консултът има пръст в тези невероятни събития. Първата цел бе постижима, нещо, което можеше да използва, за да оправдае предаването на Инрау. Втората… призрачна, притежаваше трескавата анемия на недостойни за прошка извинения. Как можеше да използва войната на Завета срещу Консулта, за да оправдае предателство, когато самата война бе започнала да изглежда ирационална?