Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Последното почти прошепна на глас.

Не след дълго капитанът го остави, видимо облекчен да бъде извикан от екипажа си. Лоцманът бе достигнал люлеещия се кораб.

„Защо толкова странят от мен?“ Ужилен от тази мисъл, той сведе глава и се загледа във винените дълбини. „Кого презирам аз?“

Това бе едновременно въпрос и отговор. Как можеше човек да не се чувства изолиран и отдалечен, когато самата реалност отговаряше на езика им? Къде беше твърдата земя, на която да застанеш, когато само няколко думи можеха да отмият всичко? Сред Трите морета вече бе станало банален обичай учените да сравняват магьосниците с поети, но Акамиан смяташе това за абсурдно. Трудно можеше да си представи две по-трагично противоречиви призвания. Ако се изключеше страхът или политическите машинации, никой магьосник не бе сътворил нещо с думите си. Силата и ярките светлини имаха неотменима посока и тя бе погрешна: посоката на разрушението. Сякаш човеците можеха само да имитират езика на Бог, само да принизят и осквернят песента му. Когато магьосниците пеят, казваше поговорката, умират хора.

Когато магьосниците пеят. И все пак дори сред своя вид той бе анатема. Другите школи никога не можаха да простят на Завета наследството му, познанието на Гносиса, историята на Древния север. Преди унищожението им, великите школи на Севера бяха защитавани от благодетели, кормчии, които да ги насочват през плитчините, каквито нито един човешки ум не можеше да си представи. Гносисът на нечовешките магове куя, пречистен през още хиляда години човешка хитрост.

Той беше бог спрямо тези глупаци в толкова много отношения. Трябваше винаги да помни това — не само защото беше ласкателно, но защото те самите никога не можеха да забравят. Те се бояха и затова неизменно мразеха — толкова силно, че бяха готови да рискуват всичко в Свещена война срещу школите. Магьосник, който забравеше тази омраза, забравяше как да остане жив.

Застанал пред неясния и необятен Сумна, Акамиан се заслуша във виковете на моряците наоколо и в стоновете на кораба, носещи се с ритъма на вълните. Помисли си за горящите бели кораби в Нелеост преди хиляди години. Все още можеше да усети на езика си плесенясалия дим, да види блясъка на прокобата, носещ се по вечерните води, да усети как другото му тяло трепери в студа.

И Акамиан се зачуди къде ли отива миналото и защо, ако вече го няма, кара сърцето му да се разкъсва от болка.

В задръстените улици отвъд кейовете магьосникът, който често започваше да размишлява в присъствието на много хора, отново беше поразен от абсурда на присъствието си тук. Фактът, че Хилядата храма са позволили на школите да поддържат свои мисии в Сумна беше малко чудо. Защото инритите считаха, че градът не е просто сърцето на вярата и свещеничеството им, но и самото сърце на Бог. Буквално.

„Хрониката на Бивника“ беше най-древният и съответно най-гръмовен глас на миналото, толкова древен, че сам нямаше ясна история… „Невинен“, както бе написал великият ценейски коментатор Гаетериус. Украсен с писмо, Бивникът описваше великите миграции и нашествия, които бележеха възхода на човеците в Еарва. Неясно поради каква причина той винаги бе принадлежал на едно племе, кетиаите, и от най-ранните дни на Шигек, дори преди възхода на Киранеас, се намираше в Сумна — или поне така твърдяха оцелелите записки. В резултат на това, Сумна и Бивникът бяха станали неразделими в мислите на човеците; пътешествията до Сумна и до Бивника бяха едно и също, сякаш мястото се беше превърнало в артефакт, а артефактът — в място. Да вървиш в града означаваше да вървиш сред свето писание.

Нищо чудно, че се чувстваше не на мястото си.

Влачеше се в блъсканицата зад малък керван от мулета. Ръце и рамене, намръщени лица и викове. Движението в малката улица застина. Никога не бе виждал Сумна така претъпкана. Обърна се към един от мъжете, които го притискаха, конриец, ако се съдеше по външността му — мрачен и широкоплещест, с гъста брада, член на воинската каста.

— Кажи ми — попита Акамиан на шеик, — какво става тук?

В нетърпението си бе отхвърлил джнан. В крайна сметка двамата споделяха пот. Мъжът го изгледа с тъмни очи и любопитно изражение.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — отвърна той, надигайки глас над шумотевицата.

— Какво да знам? — попита магьосникът, усещайки тръпка по гръбнака си.

— Майтанет призова правоверните в Сумна — отвърна воинът с подозрение към незнанието на Акамиан. — Скоро ще разкрие целта на Свещената война.