Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Гатанки? Мислех, че съм достатъчно ясен.

Най-накрая виждаме истинското ти аз, „стари приятелю“.

— Всичко се свежда до следното — продължи Симас. — Акамиан се сприятелява с хората, които използва, Наутцера. Ако знаеше, че контактите му могат да бъдат заловени, щеше да се поколебае. И нещо може би още по-важно — ако той знаеше, че самият Атиерзус е бил инфилтриран , можеше да цензурира информацията, която ни даде, за да защити агентите си. Спомни си, че ни излъга , Наутцера, че рискува самия Гносис , за да защити онзи свой ученик-предател.

Наутцера дари другия мъж с необичайна усмивка и въпреки че я чувстваше гнусна на лицето си, му се струваше крайно заслужена.

— Съгласен съм. Подобно нещо би било недопустимо. Но вече от много дълго време успехът ни зависи от автономността, която даваме на агентите си, Симас. Винаги сме се доверявали на онези, които познават най-добре ситуацията, да вземат най-добрите решения. А сега, по твое настояване, не даваме на един от братята си знанието, от което се нуждае. Знание, което може да спаси живота му.

Симас внезапно се изправи и го приближи в сенките. Въпреки дребния ръст и поведението му на мил старец, кожата на Наутцера потрепери, когато той го достигна.

— Само че никога не е толкова просто, нали, стари приятелю? Всичките ни решения са подплатени от смесица от знание и невежество. Повярвай ми, когато ти казвам, че с Акамиан сме улучили точната пропорция. Сгреших ли, когато ти казах, че един ден бягството на Инрау може да се окажи полезно?

— Не — призна Наутцера, спомняйки си разгорещените им спорове отпреди две години. Той се боеше, че Симас просто защитава обичния си… тогава… ученик. Но ако годините го бяха научили нещо за Полкиас Симас, то беше, че човекът е също толкова коварен, колкото и лишен от всякаква емоция.

— Тогава ми повярвай и за това — настоя Симас, поставяйки дружески изцапаната си с мастило ръка на рамото му. — Ела, стари приятелю. Очакват ни тежки задачи.

Наутцера кимна удовлетворен. Тежки задачи наистина. Който и да ловеше информаторите им, го правеше с вбесяваща лекота, а това можеше да означава само едно: въпреки преживяването на агонията на Сесуата нощ след нощ, някой схоластик на Завета бе станал предател.

В морето Менеанор ги настигна буря.

Акамиан се събуди от поредния сън и обви ръце около раменете си. Древните воини от съня му сякаш се бяха слели с чернотата на каютата, люлеещия се под и хора на гърмящата вода. Остана да лежи сгушен в леглото, треперейки, докато се опитваше да отдели реалността от кошмарите. Мракът бе изпълнен с лица, вкочанени в удивление и ужас. Облечени в бронзови брони фигури се бореха в далечината. Дим беше зацапал хоризонта, а над него се издигаше, като разклонени железни клони, гигантски дракон. Скафра…

Гръмотевица.

На палубата, стиснали въжетата, за да се задържат под напора на пороя, нронските моряци виеха, молеха се на Момас, аспект на бурята и морето. И бог на заровете.

Нронският търговски кораб пусна котва извън пристанището на Сумна — древният център на инритската вяра. Приведен над излъскания парапет, Акамиан гледаше как лодката на лоцмана се движи към тях през вълните. Огромният град се мержелееше в далечината, но той различи структурата на Хагерна, обширният комплекс от храмове, хамбари и казарми, които сформираха административното сърце на Хилядата храма. В центъра му се издигаха легендарните бастиони на Джунриюма — светилището на Бивника.

Усещаше притеглянето на предполагаемото им величие, ала от това разстояние му се струваха неми, глупави. Просто камък. За инритите това бе мястото, където небесата докосваха земята. Сумна, Хагерна и Джунриюма бяха повече от географски точки; те бяха обвързани със самия смисъл на историята. Бяха сечива на съдбата.

Ала за Акамиан бяха само черупки от камък. Хагерна призоваваше към себе си различни хора, хора, които той подозираше, че не могат да избягат от тежестта на времето, в което живееха. Хора като неговия някогашен ученик Инрау.

Винаги, когато момчето обсъждаше Хагерна с него, говореше така, сякаш самият бог е вложил думите в устата му. Акамиан усещаше немалка доза отчуждение в тези разговори, както често ставаше, когато се сблъскваше с прекомерния ентусиазъм на друг човек. В тона на Инрау се появяваше нещо мащабно, лудешка сигурност, която би могла да доведе до изтребването на цели градове и народи, сякаш праведната му радост можеше да се прикачи към всяко умопомрачено деяние. Ето я отново причината да се страхуват толкова от Майтанет: да притежаваш тази увереност бе достатъчно жестока болест, но да я разнасяш… Над това човек трябваше да мисли дълго.