Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Невинност. Ако Акамиан бе забравил нещо, това беше невинността.

Как можеше да не обича такова момче? Още си спомняше как стояха точно на това място, как гледаха сребристата слънчева светлина, търкаляща се по гърбовете на вълните.

— Слънцето! — извика Инрау. Когато Акамиан го попита какво има предвид, той просто се засмя и каза: — Не виждаш ли? Не виждаш ли слънцето?

И тогава магьосникът го видя: линии от течна слънчева светлина, ослепителни върху водната повърхност — неугасимо великолепие.

Красота. Това беше дарът на Инрау. Той никога не спираше да вижда красотата и заради това винаги разбираше, винаги осмисляше и прощаваше множеството недостатъци, които съзираше у другите. С Инрау прошката предхождаше , вместо да следва прегрешението. Прави каквото искаш , казваха очите му, защото вече ти е простено.

Решението му да напусне Завета заради Хилядата храма едновременно шокира и успокои Акамиан. Беше шокиран, защото знаеше, че е изгубил Инрау и отдиха, който му носеше компанията му. Но облекчението идваше от това, че Заветът нямаше да унищожи невинността на момчето, което неизменно би станало, ако останеше тук. Акамиан никога нямаше да забрави нощта, в която той самият за пръв път бе докоснал Сърцето на Сесуата. В този миг рибарският син беше умрял; очите му бяха удвоени и светът се бе променил, изгнил от трагичната история. Инрау също щеше да умре по този начин. Докосването до Сърцето на Сесуата щеше да изпепели неговото собствено. А как можеше подобна невинност, коя да е невинност, да оцелее в ужаса на Сънищата? Как можеше някой да намери утеха в обикновената слънчева светлина, когато заплахата на Не-бога надвисваше от всеки хоризонт? Красотата не бе достъпна за жертвите на Апокалипсиса.

Ала Заветът не допускаше отстъпничество. Гносисът бе твърде скъпоценен, за да бъде поверен на бунтари. В това се криеше и неизречената заплаха на Наутцера по време на разговора им: Момчето е предател, Акамиан. Независимо как, той трябва да умре. Колко дълго бе знаел Кворумът, че историята за удавянето на Инрау е измама? От самото начало? Или Симас наистина го беше предал?

От безбройните деяния, които Акамиан бе извършил в живота си, осигуряването на бягството на Инрау бе единственото, което смяташе за истинско постижение, единственото му наистина и изцяло добро дело, макар че му се бе наложило да предаде школата си, за да го постигне. Той бе защитил невинността, беше й позволил да избяга на по-безопасно място. Как можеше някой да осъди подобно нещо?

Ала всяко действие можеше да бъде осъдено. Също както всяка кръвна линия можеше да се проследи до някой отдавна умрял крал, всички дела рано или късно водеха до някоя потенциална катастрофа. Трябваше само да следваш разклоненията достатъчно дълго. Ако Инрау бъдеше пленен от някоя друга школа и принуден да разкрие малкото тайни, които знаеше, Гносисът в крайна сметка щеше да бъде изгубен и Заветът щеше да бъде отхвърлен до импотентната позиция на малка школа. А може би дори унищожен.

Дали беше постъпил правилно? Или просто бе направил залог? Дали животът на един добър човек заслужаваше хвърлянето на зара на Апокалипсиса? Наутцера казваше, че не и Акамиан се бе съгласил. Сънищата. Онова, което се бе случило, не можеше да се повтори. Този свят не трябваше да умира. И хиляда невинни — хиляда по хиляди! — не струваха колкото опасността от Втори Апокалипсис. Акамиан се бе съгласил с Наутцера. Щеше да предаде Инрау по същата причина, поради която невинните винаги биваха предавани: от страх.

Приведе се над камъка и се загледа надолу над бушуващия пролив. Помъчи се да си спомни как изглеждаше в онзи слънчев ден с Инрау. Не можа.

Майтанет и Свещена война. Скоро Акамиан щеше да напусне Атиерзус, за да отиде в нансурския град Сумна, най-свещеният от градовете на инритите, дом на Хилядата храма и Бивника. Само Шимех, родното място на Късния пророк, бе толкова свят.

Колко години бяха изминали откак за последно посети Сумна? Пет? Седем? Той се зачуди разсеяно дали ще открие Езменет там, дали е още жива. Тя винаги бе способна да успокои някак сърцето му. И щеше да е добре да види отново Инрау, въпреки обстоятелствата. Най-малкото трябваше да го предупреди. Те знаят, скъпо момче. Провалих те.

Толкова малко утеха предлагаше морето. Изпълнен с изнурена самота, Акамиан погледна отвъд пролива, в посоката на далечната Сумна. Копнееше отново да види онези двама души. Единия, когото бе обичал, само за да го загуби в Хилядата храма, а другия, когото смяташе, че би могъл да обича…