Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Освен това — добави Наутцера, — ако ти откажеш да идеш, просто ще ни принудиш да пратим някой — как да го кажа? — по-малко сантиментален.

Акамиан стоеше сам на парапета на укреплението. Дори тук, върху кулите, надзираващи пролива, се чувстваше потиснат от архитектурата на Атиерзус, смален от гигантските й стени. Морето не предлагаше голяма утеха.

Събитията се случваха толкова бързо, сякаш беше сграбчен от гигантски ръце, намачкан между дланите, а после хвърлен в друга посока. Различна, но винаги същата. Друсас Акамиан бе извървял много пътища из Трите морета, беше изтъркал много сандали и никога, нито веднъж не беше даже мяркал онова, което се предполагаше да търси. Отсъствие — все същото отсъствие.

Разпитът продължи. Изглежда беше задължително всяка аудиенция с Кворума да бъде удължена, натоварена с ритуали и нетърпима сериозност. Може би тя бе подходяща за Завета, предполагаше Акамиан, предвид естеството на войната — ако опипването в тъмното можеше да се нарече така.

Дори след като капитулира и се съгласи да вербува Инрау, независимо от средствата, използвани за целта, Наутцера намери за нужно да го порицае за колебанията му.

— Как можеш да забравиш, Акамиан? — попита настоятелно старият магьосник с изражение едновременно кисело и умоляващо. — Старите имена още бдят от кулите на Голготерат. И накъде гледат? На Север? Северът е пустош, Акамиан. Сранки и руини. Не. Те гледат на юг — към нас! — и кроят заговори с търпение, което зашеметява разума. Само Заветът споделя това търпение. Само Заветът помни.

— Може би Заветът помни твърде много — отговори Акамиан.

Ала сега си мислеше само: Дали не съм забравил?

Схоластиците на Завета никога не можеха да забравят какво се е случило — свирепите сънища на Сесуата се грижеха за това. Но цивилизацията на Трите морета беше настоятелна. Хилядата храма, Алените кули, всички велики фракции враждуваха безкрайно. Насред подобен лабиринт значението на миналото лесно можеше да се забрави. Колкото по-многобройни бяха непосредствените тревоги на настоящето, толкова по-трудно ставаше да се видят начините, по които миналото влияе на бъдещето.

Дали тревогите му за Инрау — ученик, който му беше като син — не го бяха накарали да забрави това?

Акамиан разбираше изцяло геометрията на света на Наутцера. Някога и той бе живял в него. За стария магьосник нямаше настояще, само врявата на злокобното минало и заплахата от съответстващо бъдеще. За Наутцера настоящето се бе превърнало в една точка — опасна граница, на която балансираха историята и съдбата. Обикновена формалност.

И защо не? Страданието от старите войни бе отвъд всякакво описание. Почти всички велики градове на Древния север бяха паднали пред Не-бога и неговия Консулт. Великата библиотека на Сауглиш беше разграбена. Трис, свещената Майка на градовете, бе опустошен. Кулата на Миклай — съборена. Даглиаш, Келмеол… Цели народи бяха изтребени.

За Наутцера Майтанет бе важен не заради титлата шриах, а защото можеше да е част от този свят без настояще, този свят, чието единствено описание бе трагедията на миналото. Защото можеше да се окаже автор на Втория Апокалипсис.

Свещена война срещу школите? Шриахът да е агент на Консулта?

Как можеше да не се ужасява от тези мисли?

Въпреки топлия ветрец Акамиан потрепери. Под него морето бушуваше сред пролива. Тъмните вълни воюваха една с друга, сблъскваха се с неземна сила, сякаш самите богове се бореха долу.

Инрау… За Акамиан дори мисълта за това име носеше няколко спокойни мига. В живота си бе познал толкова малко покой. И сега бе принуден да постави това чувство на везната срещу ужаса. Трябваше да пожертва Инрау, за да отговори на въпросите.

Инрау беше неопитен младеж, когато за пръв път се срещнаха, момче, все още в зората на възмъжаването. Въпреки че във външността или интелекта му нямаше нищо невероятно, Акамиан бързо откри, че в него има нещо различно… спомен, може би, за първия ученик, когото бе обичал — Нерсей Прояс. Но докато Прояс бе станал горделив и претъпкан със знанието, че един ден ще бъде крал, Инрау остана… Инрау.

Учителите намираха много егоистични причини да обичат учениците си. Повече от всичко друго, те ги обичаха, защото учениците ги слушаха . Но Акамиан не обичаше Инрау като свой ученик. Той бе осъзнал, че момчето е добро . Не добро по измъчения начин на Завета, който шляпаше в същото блато, където бяха и останалите. Не. Добротата, която виждаше в Инрау, нямаше нищо общо с милостиви деяния или достойни цели; тя беше нещо вродено. Момчето нямаше тайни, нито тъмна нужда да прикрива недостатъците си или да се представи по-голям в очите на други хора. Беше открит като децата и глупаците и притежаваше онзи благословен наивитет, невинност, която напомняше повече за мъдрост, отколкото за глупост.