Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Майтанет носеше чума, чийто най-ясен симптом бе сигурността. Как точно се съотнасяше Бог с липсата на колебание бе нещо, което Акамиан никога не можа да разбере. В крайна сметка нима Бог не беше мистерия, която всички носеха? Какво тогава представляваше колебанието, ако не именно потапяне в тази мистерия?

Може би тогава азсъм сред най-правоверните , помисли той и се усмихна вътрешно. Винаги се зариваше с фалшиви ласкателства. Твърде много самовглъбяване.

— Майтанет — промърмори той под нос, ала името също беше празно. Не можеше нито да обхване грандиозните слухове, разнасящи се около него, нито да даде достатъчно оправдание за престъпленията, които се готвеше да извърши.

Сякаш привлечен от някакво полуосмислено чувство на задължение към единствения си пътник, капитанът на търговския кораб се присъедини към медитативната тишина, застанал малко по-наблизо, отколкото предполагаха повелите на джнан — типична грешка на низшите касти. Той бе здрав мъж, сякаш издялан от същото дърво като кораба си. Сол и слънце лепнеха по ръцете му, морето беше заплетено в несресаните му коса и брада.

— Този град не е добро място за човек като теб — каза капитанът накрая.

Човек като мен… Магьосник в свещен град. В думите на човека нямаше обвинение, нито в тона му. Нроните бяха свикнали със Завета, с неговите дарове и изисквания. Ала те все пак си оставаха инрити, правоверни. Празният им поглед беше тяхното разрешение на подобно противоречие. Винаги заобикаляха темата за своята ерес, може би с надеждата, че ако не я докоснат с думи, някак си може да съхранят вярата си неопорочена.

— Те така и не знаят какво сме ние — каза Акамиан. — Това е отвратителната истина за грешниците. Неразличими сме от праведните.

— Така съм чувал — отвърна мъжът, избягвайки да срещне погледа му. — Само малцината могат да се разпознават.

В тона му имаше нещо притеснително, сякаш подпитва за подробностите на някакъв забранен сексуален акт.

Защо говореше за това? Нима глупакът се опитваше да се сближи с него?

Изведнъж в съзнанието на Акамиан се появи образ: той самият като дете, катерещ се по големите камъни, онези, които баща му използваше, за да суши мрежите си. Спираше на всеки няколко бездиханни секунди, просто за да се огледа наоколо. Нещо се беше случило. Сякаш беше отворил някакви различни клепачи, под другите, които обикновено отваряше всяка сутрин. Всичко бе агонизиращо стегнато, сякаш плътта на света бе опъната и изсушена над процепи между костите: мрежата върху камъка, плетеницата от сенки над кухините, капките вода, хванати в разгъването на сухожилията на ръцете му… толкова ясни! И в тази стегнатост се таеше усещането за вътрешно разцъфтяване, за превръщането на „виждането“ в „съществуване“, сякаш очите му бяха вперени в самата същност на нещата. Можеше да се види върху повърхността на камъка — тъмно дете, издигащо се срещу диска на слънцето.

Самата тъкан на съществуването. Онтата. Току-що я бе — макар и никога да не би могъл да го опише, дори и сега — „преживял“. И за разлика от повечето други моментално беше разбрал, че е един от малцината, беше го узнал с упоритата сигурност на децата. Спомняше си как извика: „Атиерзус!“, усещайки световъртежа на живот, който вече нямаше да бъде определян от кастата, от баща му или от миналото.

Онези времена, когато Заветът бе минал през рибарското му село, го бяха белязали много дълбоко като момче. Първо дрънченето на цимбали, после покритите с наметала фигури, защитени от чадъри и носени от роби, окъпани в еротичната аура на мистерията. Бяха толкова далечни! С безизразни лица, докоснати само от най-изтънчена козметика и с подходящото джнанско презрение за долните касти, рибарите и синовете им. Само мъже с митичен статут можеха да живеят зад тези лица — беше сигурен в това. Мъже, окъпани в славата на Сагите . Драконоубийци и покорители на крале. Пророци и абоминации.

Само след няколко месеца обучение в Атиерзус тези детинщини изчезнаха. Изтощен, самонадеян и самозаблуждаващ се… Атиерзус се различаваше само в мащабите.

„Нима съм толкова различен от този човек? — запита се Акамиан, гледайки капитана с периферното си зрение. Всъщност не“ — реши накрая, но въпреки това игнорира мъжа и се обърна отново към Сумна, все така неясен сред тъмните хълмове.

И все пак беше различен. Толкова много грижи и толкова пренебрежимо възнаграждение за тях. Различаваше се по това, че раздразнението му можеше да събаря градски порти, да стрива на прах плътта и да разтрошава костите. Толкова мощ, а редом с нея същата суета, същите страхове и много по-тъмни прищевки. Бе очаквал митичността да го издигне, да озари всяко негово деяние, а вместо това го оставиха да се носи… Отречението не просвещаваше никого. Акамиан можеше да превърне този кораб в блестящ огнен ад, а после да извърви пътя до града недокоснат по повърхността на водата, ала никога нямаше да бъде… сигурен .