Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Напипах чувствителните му места, момче. — Сумтене, което трябваше да е смях. — Видя ли как го направих?

— Видях.

— Добре — обяви той, изпи виното си и изстена. — Гледай и се учи. Гледай и се учи.

Инрау безмълвно му наля още. Бузата и челюстта на Акамиан, които досега пламтяха и бяха безчувствени, започнаха да го болят.

Обзе го необяснима ярост.

— Стихиите, които можех да отприщя! — изплю той, достатъчно тихо, за да е сигурен, че няма да го чуят.

Ами ако се върне! Акамиан бързо погледна към Сарсел и другите двама шриалски рицари. Те се смееха на някаква шега или нещо друго. Нещо.

— Думите , които знам! — изръмжа той. — Можех да сваря сърцето в гърдите му!

Още една пресушена купа, като пламтящо масло в замръзналия му стомах.

— Правил съм го преди.

Но аз ли съм бил?

— Ака — каза Инрау. — Страх ме е.

Акамиан никога не беше виждал толкова много хора, събрани на едно място. Дори в сънищата на Сесуата.

Огромният централен площад на Хагерна представляваше див човешки хаос. В далечината, окъпани в слънчева светлина, извитите стени на Джунриюма се извисяваха над тълпите. От всички заобикалящи сгради само те бяха недокоснати от множеството. Останалите, изградени в късните и по-изящни дни на Ценейската империя, бяха покрити от гърчещи се тълпи войници, съпруги, роби и търговци. Висящи ръце и неразличими лица избликваха от балконите и дългите колонади на административните центрове. Десетки младежи бяха накацали като гълъби по извитите рогове и гърбове на трите Аголиянски бика, които обикновено се издигаха над сърцето на площада. Дори широките улици, предвидени за процесии, които се спускаха надолу към Сумна, бяха претъпкани от хора — закъснели граждани, които все още се надяваха да се приближат повече до Майтанет и неговото разкритие.

На Акамиан не му трябваше много време, за да започне да съжалява, че е притиснат толкова близо до Джунриюма. Очите му смъдяха от пот. От всички страни в него се блъскаха крайници и тела. Най-накрая Майтанет щеше да обяви целта на Свещената война, и правоверните бяха придошли като същински потоп.

Хората периодично се притискаха около магьосника от натиска на човешките течения. Да стои неподвижен беше невъзможно. Натискът зад него се засилваше и той се озоваваше притиснат в гърбовете на онези пред него. Почти успяваше да повярва, че единственото, което се движи, е земята под краката им, дърпана от някаква скрита армия жреци, която няма търпение да ги види как се задушават.

В един момент започна да проклина всичко: жестокото слънце, Хилядата храма, лакътя между раменете му, Майтанет. Но най-дивите си мисли запазваше за Наутцера и собственото си прокълнато любопитство. Струваше му се, че именно комбинацията от двете го е поставила в това положение.

После осъзна: Ако Майтанет обяви война на школите…

Сред толкова много хора, какъв бе шансът някой да го разпознае като магьосник и шпионин? Вече бе срещнал неколцина мъже с предизвикващата гадене аура на дрънкулка. За членовете на управляващите касти бе обичай да носят своето хорае открито около вратовете си. Тълпите бяха опръскани с малки точици, които нашепваха смърт.

Аз… първата жертва на новите Схоластични войни.

Иронията на тази мисъл беше достатъчна, за да го накара да се намръщи. Пред очите на душата му пробягваха образи: фанатици, които го сочат и пищят: „Богохулник! Богохулник!“ ; и разбитото му тяло, подмятано над главите на яростните тълпи.

Как може да съм такъв глупак?

Страхът, жегата и вонята го обливаха и му се гадеше. Бузата и челюстта му отново започнаха да пулсират. Беше видял други — с чела, замрежени от пулсиращи вени, с объркани и почти безсъзнателни очи, — които тълпата вдигна и запредава от човек на човек под слънцето, на вълна от ръце. Тази гледка изпълни Акамиан едновременно с удивление и ужас, макар да не можеше да разбере защо.

Погледна към огромната Джунриюма, светилището на Бивника, издигащо се в каменна тишина над масите. По висините му се бяха струпали свещеници и храмови служители, наведени над парапета. Акамиан видя как един от тях изсипа кошница с нещо, което приличаше на бели и жълти цветчета. Те се понесоха по гранитния склон, преди да изчезнат сред редиците шриалски рицари, барикадирали подстъпите отдолу. Не по-малко крепост, отколкото храм, Джунриюма изглеждаше монолитна — сграда, предвидена да отблъсква армии… както се беше случвало много пъти в миналото. Единственото й отстъпление пред вярата беше огромното, покрито с купол пространство пред централната порта. Оградено от два киранейски стълба, мащабите му бяха такива, че всеки човек, застанал под купола, се чувстваше нищожен. Акамиан се надяваше Майтанет да се окаже изключението.