Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Пристигането на Анасуримбор Келхус просто трябваше да е съвпадение. В отсъствието на каквото и да било подкрепящо доказателство, прецени Акамиан, разумът изискваше да стигне до този извод.

Липсващият палец в ситуацията, според израза на аиноните, беше, че не можеше да има доверие на Завета, че ще отложат решението си като него. След векове на глад за трохи, Акамиан знаеше, че те ще се устремят хищно, за да се докопат до подобно нещо. Въпросите кръжаха в душата му и той все повече и повече се боеше от отговорите. Как щяха да изтълкуват неговата вест Наутцера и останалите? Какво биха сторили? Колко безскрупулни щяха да бъдат в преследването на страховете си?

Дадох им Инрау… Трябва ли да им дам и Келхус?

Не. Той им бе казал какво ще се случи с Инрау. Каза им и те не поискаха да го послушат. Дори старият му учител Симас го предаде. Акамиан беше схоластик на Завета, както и те. Сънуваше Съня на Сесуата като тях. Но за разлика от Наутцера и Симас състраданието не бе изчегъртано от душата му. Знаеше повече от тях. И по-важното — познаваше Анасуримбор Келхус.

Или поне познаваше нещо от него. Може би достатъчно.

Акамиан остави купата с чай и се приведе напред, облегнал лакти върху коленете си.

— Какво мислиш за новодошлия, Зин?

— Онзи скилвенди ли? С бърз ум е. Кръвожаден. И катастрофално недодялан. Никоя обида не остава ненаказана с него, дори и само защото се наежва от всяка дума… — Той килна глава на една страна и добави: — Не му казвай, че съм казал това.

Акамиан се ухили.

— Имам предвид другия. Принца на Атритау.

Маршалът стана нетипично сериозен.

— Истината ли искаш? — попита той след кратко колебание.

Магьосникът се намръщи.

— Разбира се.

— Мисля, че около него има… — той сви рамене — … нещо.

— В какъв смисъл?

— Ами, например името, което събуди подозрението ми в началото. Всъщност исках да те питам.

Акамиан вдигна ръка.

— После.

Зинемус въздъхна дълбоко и поклати глава. Нещо в поведението му накара кожата на магьосника да изтръпне.

— Не зная какво да мисля — каза той накрая.

— Или те е страх да кажеш какво мислиш.

Зин го изгледа ядно.

— Прекара цяла вечер с него. Ти ми кажи: срещал ли си някога човек като него?

— Не — призна Акамиан.

— И какво го прави различен?

— Той е… по-добър. По-добър от повечето хора.

— Повечето? Или искаш да кажеш всички хора?

Акамиан изгледа Зинемус с присвити очи.

— Той те плаши.

— Естествено. И неговият скилвенди ме плаши, като стана дума.

— Но по друг начин… Кажи ми, Зин, какво точно мислиш, че представлява Анасуримбор Келхус?

Пророк или пророчество?

— Повече — каза решително Зинемус. — Нещо повече от човек.

Последва дълго мълчание, изпълнено с викове от някакво далечно вълнение.

— Истината е — започна накрая Акамиан, — че никой от двама ни не знае нищо…

— Какво е това? — възкликна Зинемус, загледан зад рамото му.

Схоластикът изви врат.

— Кое какво е?

На пръв поглед към тях сякаш се приближаваше тълпа. Голямо количество хора се блъскаше през тясната пътека, докато от заобикалящите палатки и павилиони ги зяпаха тълпи воини. Приближаващите тъпчеха огнища, събаряха въжета с пране и грубо сковани столове и скари. Акамиан дори видя един павилион да се разпада наполовина, когато хората, които се движеха край него, сритаха въжетата му.

Но после забеляза дисциплинираната формация на облечените в алено воини, които се движеха в центъра на множеството, а между тях — правоъгълник от гологърди роби, понесли махагонов паланкин.

— Някаква процесия — каза Зинемус. — Но кой би…

Гласът му заглъхна. Погледът и на двамата се бе спрял едновременно върху едно и също дълго алено знаме, с изрисуваната върху него аинонска пиктограма за Истина, с увита около нея триглава змия. Символът на Алените кули.

Златните нишки блестяха на слънцето.

— Защо биха развели знамето си по този начин? — попита Зинемус.

Добър въпрос. За много Мъже на Бивника онова, което разграничаваше магьосниците от езичниците бе, че магьосниците заслужаваха дори повече да изгорят на кладата. Да вдигнат знаме насред центъра на лагера беше пълна глупост.

Освен ако…

— Носиш ли хораето си? — попита Акамиан.

— Знаеш, че не го взимам, когато…

— При теб ли е?

— В багажа ми.

— Вземи го… Бързо!

Акамиан бе осъзнал, че те са вдигнали знамето си заради него . Имаха избор: да рискуват да бъдат нападнати от разярена тълпа, или да рискуват да изненадат схоластик на Завета. Фактът, че смятаха второто за по-голяма заплаха, свидетелстваше колко лоши бяха отношенията между двете школи.