Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Серуей се намръщи и се размърда, като в капана на лош сън. Келхус разсеяно я погали по бузата. Неспособен да гледа, Наюр удари юмрук в прахта.

Тя е нищо.

Скоро след това схоластикът си тръгна. Наюр гледаше как Келхус насочва Серуей към павилиона им. Тя толкова приличаше на малко момиче, тъкмо разбудена от съня си: ходеше с леко олюляване, приведена глава, загледана в краката си през премрежени мигли. Толкова невинна.

И бременна, както вече подозираше Наюр.

Изминаха няколко мига, преди дуниайнът да се появи отново. Той отиде до огъня и започна да го гаси, като ръчкаше подпалките с пръчка. Последните пламъци се стопиха и Келхус се превърна в злокобно привидение, леко очертано от оранжевия кръг въглени в краката си. Вдигна поглед без предупреждение.

— Колко дълго смяташе да чакаш? — попита той на скилвендски.

Наюр се изправи на крака и изтупа прахта от панталоните си.

— Докато магьосникът си тръгне.

Келхус кимна.

— Да. Народът презира вещици.

Въпреки близостта на дуниайна, Наюр застана достатъчно близо до въглените, за да усеща сухата им горещина. Откак Келхус го бе преметнал над ръба на бездната онзи ден в планините, той откри, че постоянно трябва да се бори със странна физическа плашливост, когато мъжът е близо до него.

Никой не може да ме сплашва.

— Какво искаш от човека? — попита той и се изплю във въглените.

— И сам чу. Напътствия.

— Чух. Какво искаш от човека?

Келхус сви рамене.

— Запитвал ли си се изобщо защо баща ми ме е призовал в Шимех?

— Ти каза, че не знаеш.

Или поне така твърдиш.

— В Шимех … — дуниайнът го изгледа остро. — Защо Шимех?

— Защото там живее.

Келхус кимна.

— Именно.

Наюр само го изгледа. Прояс му бе казал нещо по-рано тази нощ… Наюр го бе попитал за Алените кули, за причините школата да се присъедини към Свещената война, и принцът му отговори, сякаш стреснат от невежеството му. Шимех, беше му казал той, е домът на кишауримите.

Думите бяха лепкави в устата му.

— Мислиш, че Моенгхус е кишаурим?

— Той ме призова, изпращайки сънища…

Разбира се. Моенгхус го бе извикал чрез магия. Магия! Самият Наюр го беше изтъкнал, когато Келхус за пръв път спомена сънищата. Но тогава защо връзката му беше убягнала? Само кишауримите практикуваха магия сред фанимите. Моенгхус просто трябваше да е кишаурим. Знаеше това, но…

Наюр се намръщи.

— Ти не ми каза нищо досега! Защо?

— Защото ти не искаше да знаеш.

Това ли беше? Наистина ли се бе крил от знанието? През цялото това време Моенгхус представляваше просто една сенчеста посока, едновременно измамна и примамваща, като обект на някаква скверна плътска необходимост. И все пак той никога не бе попитал Келхус нищо за него. Защо?

Нужно ми е да зная само мястото.

Ала подобни мисли бяха глупави. Детински. Великият глад не водеше до пирове. Така мемоаристите порицаваха твърдоглавите скилвендски младежи. Така самият Наюр бе порицал Зунурит и другите вождове преди Киют. А ето, че тук, на най-смъртоносното пътешествие в живота си…

Дуниайнът го гледаше с очакване, дори със съжаление. Ала той знаеше, че иззад твърде човечното лице го изучава нещо не съвсем човешко.

Анализ, толкова абсолютен, толкова точен, че можеше да бъде докоснат.

Ти ме виждаш, нали? Виждаш ме как те гледам…

И тогава разбра: не беше питал Келхус за Моенгхус, защото питането би означавало невежество и нужда. Да покажеш подобни липси пред дуниайн бе по-опасно, отколкото да оголиш гърло пред вълк. Не беше питал за Моенгхус, разбра Наюр изведнъж, защото Моенгхус беше тук , в своя син.

Но разбира се, не можеше да каже това.

Наюр се изплю.

— Не зная много за школите — каза той, — но зная това: схоластиците от Завета не разкриват тайните на занаята си — на никого. Ако искаш да се научиш на магия, си хабиш времето с този магьосник.

Говореше така, все едно Моенгхус не е бил споменаван. Дуниайнът обаче не си направи труда да изиграе объркване. И двамата стояха, осъзна Наюр, на едно и също тъмно място, насред същото сенчесто нищо отвъд дъската на бенджуката.

— Зная — отвърна Келхус. — Той ми каза за Гносиса.

Наюр изрита прах върху въглените, загледан в облака чернота над притаената светлина. След това тръгна към павилиона.

— Тридесет години — извика Келхус зад гърба му. — Моенгхус е живял сред тези хора тридесет години. Той ще има огромна сила — повече, отколкото който и да е от двама ни може да се надява да надмогне. Нуждая се от повече от магия, Наюр. Нуждая се от народ. От народ.