Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

… в края на света.

Акамиан започна да трепери от ужас, какъвто не бе изпитвал никога преди. Не и буден.

Не-богът да се завърне? Моля те, Седжен, нека умра преди…

Беше немислимо! Той обгърна рамене с ръце и се залюля в чернотата на палатката си, шепнейки отново и отново: „Не! Не! “

Моля те… Това не може да се случва — не и на мен! Аз съм твърде слаб. Аз съм просто един глупак…

Светът отвъд покривалото на палатката му бе потънал в тишина. Безброй мъже спяха и сънуваха ужас и слава в битката срещу езичниците, без дори да подозират за страховете на Акамиан. Те бяха невинни като Прояс, изпълнени с непредпазливия устрем на вярата си, мислейки си, че едно място, град на име Шимех, е гвоздеят, около който се върти съдбата на света. Ала схоластикът знаеше, че този гвоздей може да бъде намерен на много по-мрачно място далеч на север, където от земята бликаше катран. Място, наречено Голготерат.

За пръв път от много, много години Акамиан се помоли.

По-късно разумът му се върна и той се почувства леко глупаво. Колкото и невероятен да беше Келхус, нищо друго, освен сънищата за Келмомас и съвпадението на едно име не предполагаха подобен ужасяващ извод. Акамиан беше скептик и се гордееше с този факт. Беше ученик на древните, на Айенсис, и се позоваваше на логиката. Вторият Апокалипсис бе само най-драматичната сред стотици банални развръзки. А ако нещо можеше да символизира будните му часове, това беше именно баналността.

Въпреки това той запали свещта си с магическа дума и започна да рови из чантата си, за да извади картата, която направи точно преди присъединяването си към Свещената война. Погледна имената, разпръснати по пергамента, спирайки се на

МАЙТАНЕТ

Докато старата вражда между него и Прояс продължаваше, осъзна той, нямаше голяма надежда да научи повече за Майтанет или да напредне в разследването си на смъртта на Инрау.

Съжалявам, Инрау , помисли той, принуждавайки очите си да стоят настрана от името на обичния му ученик. После загледа

КОНСУЛТА

надраскано — сега му се струваше твърде прибързано — съвсем само в горния десен ъгъл и все още изолирано от тънката мрежа от взаимовръзки, върху която лежаха останалите. На светлината на свещта името сякаш трепереше върху бледия лист, все едно представляваше нещо твърде ненормално, за да се задържи от мастилото.

Натопи перото си в мастилницата и внимателно написа

АНАСУРИМБОР КЕЛХУС

под омразното име.

Наюр бродеше из струпването на Свещената война с колебливата походка на човек, който не е сигурен къде отива. Пътеката, която следваше, се виеше между плетеница от дремещи лагери. Тук-таме още гореше по някой огън, край който седяха мърморещи хора, най-често пияни. Отвсякъде го посрещаха миризми с остротата на воня в сухия въздух: на добитък, гнило месо и мазен пушек — някой глупак гореше влажно дърво.

Спомени за скорошната му среща с Прояс владееха мислите му. За да подсигури плана си да надиграе императора, конрийският принц искаше съвет от петимата конрийски палатини, прегърнали Бивника. Горди мъже, които даваха свобода на гордите си езици. Още по-войнствените, като Гайдеки или Ингиабан, говореха повече, за да изтъкват проблеми, отколкото за да ги решават. Докато ги гледаше, Наюр осъзна, че те всички играят инфантилна версия на същата игра, в която дуниайнът бе майстор. Думите, както го бяха научили Моенгхус и Келхус, можеха да се използват с отворена длан или като юмрук — като начин да прегърнеш или да поробиш. Поради някаква причина тези инрити, които нямаха нищо ценно, което да спечелят или изгубят един от друг, до един говореха със затворени юмруци — нелепи твърдения, фалшиви отстъпления, подигравателни хвалби, ласкателни обиди и безкраен поток от шеговити намеци.

Джнан, така го наричаха. Признак за каста и култура.

Наюр търпя този фарс колкото можеше, но — както му се струваше сега, неизбежно — скоро те почнаха да хвърлят мрежите си и върху него.

— Кажи ми, скилвенди — попита лорд Гайдеки, зачервен от вино и смелост, — тези твои белези човека ли отразяват, или стойността му?

— Какво искаш да кажеш?

Палатинът на Анплей се ухили.

— Ами искам да кажа, че ако ти убиеш, да речем, лорд Ганиама, той би заслужавал най-много два белега. Но ако убиеш мен ? — Той погледна към другите, повдигнал вежди и присвил надолу устни, все едно говореше с уважение към мъдрите им мнения. — Какво тогава? Двадесет белега? Тридесет?