Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Един от семето ми ще се върне, Сесуата… Един Анасуримбор ще се върне…

Колкото и невероятно да бе пристигането на скилвенди, то все пак можеше да се обясни с особени обстоятелства. Ала принц Анасуримбор Келхус от Атритау бе съвсем различна история. Анасуримбор! Какво име само. Анасуримборската династия бе третата и най-величествена, управлявала Куниюри — кръвната линия, която Заветът смяташе за унищожена преди хиляди години, ако не със смъртта на Келмомас II на полята на Еленеот, то със сигурност при опустошаването на великия Трис скоро след това. Но ето, че не беше. Кръвта на първия велик противник на Не-бога някак си бе оцеляла. Невъзможно.

… в края на света.

— Прояс ме предупреди — каза Келхус. — Каза ми, че твоят вид страда от кошмари за моите прадеди.

Акамиан изпита болка при това предателство. Почти чуваше гласа на принца: „Той ще подозира, че си агент на Консулта… А ако не това, ще се надява, че Атритау все още воюва срещу Консулта и че ти носиш новини за измамния му враг. Достави му удоволствие, ако искаш. Но не се опитвай да го убедиш, че Консултът не съществува. Той никоганяма да ти повярва.“

— Но винаги съм вярвал — продължи Келхус, — че човек трябва да язди коня на другия в продължение на поне ден, преди да критикува.

— За да го разбере по-добре?

— Не — отвърна мъжът, свивайки рамене. Очите му заблестяха игриво. — Защото тогава ще си на един ден път от него и ще имаш коня му…

Акамиан поклати печално глава и се ухили, а само след миг и тримата избухнаха в смях.

Този човек ми харесва. Ами ако наистина е този, за когото се представя?

Докато смехът им утихваше, Келхус го представи на жената, Серуей, и го приветства. Акамиан седна с кръстосани крака от другата страна на огъня.

Магьосникът рядко се озоваваше в ситуации като тази с конкретен план наум. Обикновено просто започваше с любопитството си и не много повече. В процеса на изразяване на това любопитство задаваше въпроси, а отговорите, които получаваше, изучаваше в търсене на следи, белези на думата или жеста. Никога не знаеше точно какво търси, само, че търси нещо. Когато го намереше, вярваше, че ще го познае. Добрият шпионин винаги познаваше.

Още от самото начало обаче разбра, че този метод е неадекватен. Защото никога не бе срещал мъж като Анасуримбор Келхус.

На първо място гласът му, който винаги звучеше в регистър на обещание. Понякога Акамиан всъщност трябваше да се напряга да слуша, не защото Келхус мърмореше или защото акцентът му пречеше — всъщност демонстрираше впечатляваща гладкост на речта, предвид скорошното му пристигане — а защото гласът му имаше измерения. Сякаш нашепваше: Казвам ти нещо повече… Само се заслушай и ще го чуеш.

После лицето му — искрената игра на изражението му. В него имаше невинност, откритост, която имаха само младите — макар и по никакъв начин да не изглеждаше наивен на Акамиан. Не, Келхус изглеждаше ту мъдър, ту развеселен, ту тъжен, привидно без преход, все едно изпитваше не само своите чувства, но и тези на околните, в мига, в който се зараждаха.

А и очите му, блестящи с мека светлина над огъня — сини като вода, която кара човек да ожаднява. Това бяха очи, които следваха всяка дума на Акамиан, все едно никаква степен на внимание не би могла да бъде достойна за значението на казаното от него. И все пак, в същото време, в тях се наблюдаваше и странна резервираност — не такава на човек, който отсъжда, но не смее да изкаже присъдата си като Прояс, а тази на мъж, който живее с пълната увереност, че не е негово право да съди.

Но най-вече думите му изпълниха магьосника с възхита.

— И защо се присъединяваш към Свещената война? — попита Акамиан, опитвайки се да се убеди, че все още смята отговора, даден на Прояс, за измамен.

— Имаш предвид сънищата — отвърна Келхус.

— Предполагам, че да.

За един кратък момент принцът на Атритау го гледаше бащински, почти със съчувствие, все едно Акамиан все още не беше разбрал правилата на тази среща.

— Животът бе постоянно съзерцание за мен преди сънищата — обясни той. — Може би сам по себе си сън… Сънят, за който питаш — този за Свещената война — беше такъв, който пробужда . Сън, който превръща предишния живот на човек в сън. И какво трябва да прави човек, който е получил такъв сън? — попита Келхус. — Да заспи отново?

Акамиан сподели усмивката му.

— Ти би ли могъл?

— Да заспя отново? Не. Никога. Дори и ако исках. Сънят никога не пристига само по желание. Не може да бъде сграбчен като ябълка, с която да задоволиш глада си. Сънят е като невежеството и забравата… Колкото повече се стремиш към тях, толкова по-далеч остават от теб.