Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Като любовта — добави Акамиан.

— Да, като любовта — отвърна меко Келхус и погледна за кратък момент към Серуей. — А ти, магьоснико, защо се присъедини към Свещената война?

Този въпрос свари Акамиан неподготвен. Той откри, че отговаря по-искрено, отколкото бе възнамерявал:

— Не зная защо… Може би защото школата ми ме прати.

Келхус се усмихна нежно, сякаш разпознавайки споделена болка.

— Но каква е целта ти тук?

Акамиан прехапа устна, но не примижа от унизителната истина.

— Търсим древно и неоткриваемо зло — каза той бавно, с омерзението на човек, комуто често се подиграваха. — Зло, което не сме срещали вече повече от триста години. И все пак нощ след нощ сънуваме ужасите, които някога това зло е сътворило.

Келхус кимна, сякаш дори това побъркано признание имаше прецедент в собствения му живот.

— Трудно е, нали? Да търсим онова, което не виждаме?

Тези думи изпълниха Акамиан с непреодолима тъга.

— Да… Много трудно.

— Може би тогава двамата с теб не сме толкова различни, Акамиан.

— Какво имаш предвид?

Ала Келхус не отговори. Нямаше нужда. Той бе почувствал по-ранното му недоверие, осъзна магьосникът, и му бе отговорил като му показа иронията на човек, изтерзан от сънища, който отказва да признае другиму насладата от неговите. Внезапно Акамиан откри, че вярва на историята му. Как можеше иначе да вярва на самия себе си?

Но той си даде сметка, че ако се изключат тези мигове на неуловима насока, поведението и начинът на водене на разговора на човека нямаха нищо общо с назидание.

В разговора им липсваше смътното съперничество, което се носеше като аромат, понякога сладък, но най-често кисел, около комуникацията с други хора. Заради това и той се превърна в пътешествие. Понякога се смееха, друг път се умълчаваха, принудени от сериозността на думите. И тези моменти бяха като крайпътни камъни — малки олтари, по които да се ориентираш в голямо поклонение.

Акамиан осъзна, че този мъж няма за цел да го убеди в каквото и да е. Със сигурност имаше неща, които иска да му покаже, неща, които се надяваше да сподели, ала всяко от тях бе предложено в рамката на взаимно разбирателство: Нека двамата с теб се движим само от истината. Нека се разкрием един пред друг.

Преди да дойде при огъня им, магьосникът се бе подготвил да бъде много подозрителен, дори горчиво критичен към всичко, което би могъл да му каже Келхус. Древният север сега бе дом на безбройни племена сранки, а великите му градове — Трис, Сауглиш, Миклай, Келмеол и другите — представляваха изтърбушени руини, мъртви от две хилядолетия. А където върлуваха сранките, нямаше място за човеци. Древният север бе тъмен за Завета. Непознаваем. А Атритау бе самотна светлина в мрака — крехка и слаба пред дългата алчна сянка на Голготерат. Едничък пламък срещу черното сърце на Консулта.

Преди векове, когато Консултът все още открито воювал със Завета, Атиерзус пратил мисия в Атритау. Ала тази мисия бе замлъкнала преди векове, скоро след като самият Консулт изчезнал в нищото. От време на време пращаха експедиции на север, за да разследват, ала те неизменно се проваляха — или върнати от галеотите, които бяха извънредно ревниви за северния търговски маршрут, или изчезваха в обширните равнини Истиюли, за да не се чуе нищо повече за тях.

В резултат, Заветът знаеше съвсем малко за Атритау — само онова, което научаваха от търговци, успели да преживеят огромното разстояние между северния град и Галеот. И по тази причина Акамиан знаеше, че ще е изцяло в плен на фактите такива, каквито му ги предложеше Келхус. Нямаше как да знае дали чува истината и мъжът действително е принц на каквото и да е.

И все пак Анасуримбор Келхус бе мъж, който докосваше душите на онези край себе си. Като говореше с него, Акамиан откри, че достига до проникновения, които иначе не би потърсил, че открива отговори на въпроси, които преди не беше признавал — сякаш самата му душа бе едновременно разбудена и открита. Според трактатите, философът Айенсис бил такъв човек. А как можеше някой, подобен на Айенсис, да лъже? Сякаш самият Келхус бе живо откровение. Образец на Истината.

Магьосникът откри, че му вярва — вярва му въпреки хиляда години подозрения.

Нощта напредна, а пламъците на огъня започнаха да горят опасно ниско. Серуей, която почти не бе говорила, спеше, сгушила глава в скута на Келхус. Лицето й разбуди някаква неясна самота у Акамиан.

— Обичаш ли я? — попита той.