Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Подозирам, че мечовете на скилвендите умеят да изравняват — каза Прояс.

Лорд Имротас се засмя твърде силно при тези думи.

— Свазондите — обърна се Наюр към Гайдеки — бележат врагове, а не глупаци.

После изгледа стреснатия палатин и се изплю в огъня.

Ала Гайдеки не се плашеше толкова лесно.

— И какво съм аз тогава? — попита той с опасен глас. — Глупак или враг?

В този момент Наюр осъзна още една трудност, която щеше да изпита през следващите месеци. Опасностите и лишенията на войната не значеха нищо; търпеше ги цял живот. Позорът да работи с Келхус бе различен вид проблем, но също така нещо, което можеше да понесе в името на омразата. Ала падението ден след ден да е част от женствените и вулгарни обичаи на инритите бе нещо, което не беше предвидил. Колко точно трябваше да страда, за да получи отмъщението си?

За щастие Прояс осуети отговора му, обявявайки съвета за приключил. Твърде отвратен, за да изтърпи шарадата на сбогуването, Наюр просто излезе от павилиона в нощта.

Остави очите си да блуждаят, докато вървеше. Луната бе пълна и ярка и пръскаше сребро по гърбовете на бързо движещите се облаци. Тласкан от странна меланхолия, той вдигна поглед към звездите. Скилвендите казваха на децата си, че небето е юрта, невъзможно огромна и нашарена с безброй дупчици. Спомни си как баща му сочеше веднъж нагоре.

— Виждаш ли, Наю? — каза тогава. — Виждаш ли хилядата хиляди светлини, които надзъртат през кожата на нощта? Така знаем, че отвъд този свят пламти по-велико слънце. Така знаем, че когато е нощ, идва истинският ден и че когато дойде денят, той всъщност е нощ. Така знаем, Наю, че светът е лъжа.

За скилвендите звездите бяха напомняне: само Народът бе истина.

Наюр се спря. Прахта под сандалите му още излъчваше горещината на слънцето. В мрака около него тъмнината сякаш съскаше.

Какво правеше тук? Сред инритски псета. Сред хора, които драскаха дъха си върху пергамент и извличаха храна от калта. Сред хора, които бяха продали душите си в робство.

Сред добитъка.

Какво правеше?

Вдигна ръце към веждите си и прокара палци през очите си. Стисна.

После чу гласа на дуниайна, понесен от мрака.

Със здраво стиснати очи отново се почувства като младеж, застанал в сърцето на утемотския лагер, заслушан в разговора между Моенгхус и майка му.

Видя окървавеното лице на Банут, ухилено, вместо сгърчено, докато го душеше.

Ревливец.

Наюр прокара нокти по скалпа си и продължи да върви. През стената от тъмни палатки мерна огъня на дуниайна. Видя брадатия схоластик, Друсас Акамиан, седнал и приведен напред, сякаш се мъчеше да чуе по-добре. После видя Келхус и Серуей, озарени от огъня срещу мрака. Серуей спеше, положила глава в скута на дуниайна.

Намери място до една каруца, откъдето можеше да вижда. Приклекна.

Възнамеряваше да подложи на анализ казаното от дуниайна с надеждата да потвърди някое от безбройните си подозрения. Ала бързо осъзна, че Келхус си играе с магьосника по начина, по който играеше с всички други — блъскаше го със затворени юмруци и тласкаше душата му по пътеки, изградени от него самия. Определено обаче не звучеше така. В сравнение със задявките на палатините на Прояс, казаното от Келхус на схоластика притежаваше сърцераздирателна дълбочина. Ала всичко беше игра, в която истините ставаха измами, където всяка отворена длан криеше юмрук.

Как можеше някой да предвиди истинското намерение на подобен човек?

Внезапно го осени мисълта, че дуниайнските монаси може би са още по-нечовечни, отколкото си бе мислил. Ами ако неща като истина и значение нямаха смисъл за тях? Ако всичко, което правеха, бе да се движат напред и напред, като някаква змия, провираща се през обстоятелство след обстоятелство, поглъщаща душа след душа просто заради поглъщането? Мисълта накара косата му да настръхне.

Наричаха се ученици на Логоса, Най-краткия Път. Но най-краткия път към какво?

Наюр не го беше грижа за схоластика, но гледката на Серуей, заспала с глава на бедрата на Келхус, го изпълни с нетипичен страх, все едно лежеше сред намотките на някоя отровна змия. През душата му се заизреждаха видения: как я открадва посред нощ; как я сграбчва, загледан толкова силно в очите й, че да докосне същността й и да й каже истината за Келхус…

Но тези картини отстъпиха пред яростта.

Що за изнежени мисли бяха това? Вечно отклоняващи се, вечно бродещи по неизбродимото, сред слабостта. Винаги предателски!