Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Наюр се спря и отново погледна към небето.

— Значи ще бъде тази Свещена война, така ли?

— С твоята помощ, скилвенди. С твоята помощ.

Ден за нощ. Нощ за ден. Лъжи. Само лъжи.

Наюр продължи да върви, прескачайки почти невидимите въжета, които придържаха павилиона.

При Серуей.

В продължение на няколко мига императорът зяпаше стария си съветник във вцепенено мълчание. Въпреки късния час възрастният човек все още носеше черната копринена роба на длъжността си. Бе влязъл задъхан в личните покои на Зерий само преди секунди, докато робите му го подготвяха за леглото.

— Би ли повторил това, което каза, ако обичаш, Скейос. Страхувам се, че не те разбрах добре.

Гледайки надолу, старият мъж каза:

— Очевидно Прояс е намерил скилвенди, който се е сражавал с езичниците — нанесъл им е съкрушително поражение всъщност — и сега го предлага на Майтанет като подходящ заместник на Конфас.

— Невъзможно! Нагло, самонадеяно конрийско псе! — Императорът размаха ръце сред тълпата малолетни роби, които се мъчеха да се отдръпнат от пътя му. Малко момче падна на мраморния под, виейки и криейки лице в ръцете си. Чу се трясък на разпилени мангали. Зерий пристъпи над детето и се изправи пред стария Скейос. — Прояс! Имало ли е някога по-алчен човек на този свят? Крадлива, жестока отрепка!

Скейос изпелтечи бързо в отговор:

— Никога, Бог сред смъртни. Н-но не е много вероятно това да попречи на свещеното ни начинание.

Старият съветник внимаваше да държи погледа си забит в пода. Никой не можеше да гледа императора в очите. Именно затова, помисли си Зерий, тези глупаци го виждаха като Бог. Защото какво друго беше Богът, ако не тиранична сянка в периферното зрение, глас, който погледът никога не може да срещне? Гласът отникъде.

— Нашето начинание, Скейос?

Злокобна тишина, накъсвана само от хленченето на детето.

— Д-да, Бог сред смъртни. Та той е скилвенди … Един скилвенди да води Свещената война? Със сигурност това не може да е нещо повече от шега.

Зерий издиша тежко. Той бе прав, разбира се. Просто конрийският принц отново се опитваше да го вбеси — както с онези набези надолу по река Фаюс. И все пак не можеше да се успокои… В поведението на Първия съветник имаше нещо странно.

Зерий ценеше Скейос много повече от всички останали подмазващи се съветници. В него той бе открил съвършеното съчетание на сервилност и интелект, на уважение и прозорливост. Ала напоследък усещаше и гордост — непростимо бъркане на съвета със заповед.

Докато гледаше крехката му фигура, той усети как се успокоява — спокойствието на подозрението.

— Чувал ли си поговорката, Скейос „Котките гледат човека отгоре, а кучетата — отдолу, но само прасетата смеят да го гледат в очите.“

— Д-да, Бог сред смъртни.

— Представи си, че си прасе, Скейос.

Какво ли щеше да види в лицето на мъжа, срещнал погледа на Бога? Предизвикателност? Ужас? Какво трябваше да има там? Престарялото, гладко избръснато лице бавно се надигна и за момент срещна очите на императора, преди отново да се извърне към пода.

— Ти трепериш, Скейос — измърмори Зерий. — Това е хубаво.

Акамиан седеше търпеливо пред малкия си сутрешен огън и пресушаваше последните глътки чай, заслушан разсеяно в думите на Зинемус, който информираше Ирисас и Динчас за днешния график. Думите нямаха голямо значение за него.

От срещата си с Анасуримбор Келхус насам Акамиан беше потънал в почти вманиачен и мрачен размисъл. Независимо колко се опитваше, не успяваше да намести принца на Атритау в каквато и да било схема дори с подобие на смисъл. Цели седем пъти бе подготвял Напевите на Призива, за да информира Атиерзус за „откритието“ си. И седем пъти спираше насред стиха, провлачвайки го до мърморене.

Разбира се, че Заветът трябваше да научи. Новината за това, че един Анасуримбор е пристигнал в Свещената война, щеше да предизвика огромен интерес у Наутцера, Симас и останалите. Акамиан знаеше, че специално Наутцера ще бъде сигурен, че Келхус бележи изпълнението на пророчеството на Келмомас за предстоящия Втори Апокалипсис. Въпреки че всеки човек заемаше центъра на мястото, в което се намира, независимо къде е, хора като Наутцера вярваха, че заемат и центъра на епохата си. Аз живея сега , мислеха си, без да мислят, така че трябва да се случи нещо значимо.

Ала Акамиан не беше такъв човек. Той се смяташе за рационален и като такъв — неминуемо скептичен. Библиотеките на Атиерзус бяха изпълнени с прокламации за предстояща гибел. Всяко ново поколение бе не по-малко убедено, че е последното и че краят е близо. Магьосникът не можеше да си спомни по-упорита заблуда и малко признаци на самонадеяност му се струваха по-достойни за презрение.